БЕЗВРЕМИЕ – поезия на Павлина Петкова

*
Часовникът спрял,
не отмерва време.
Къде съм?
Изгубена сред Нищото.
Искам да вървя,
но не мога.
Вкаменена
брулена от ветрове
с пясъчни сълзи
плача.
На хоризонта – керван.
Мираж.
А може би илюзия.
В нозете ми
пустинно цвете –
оазис на надеждата,
че животът продължава.

*
Алея в парка –
картина от една изложба.
Дърветата в редица
отдават почест
на слънцето.
Храсти до земята –
търкалящи се деца.
Тревата островърха
гъделичка деня.
Самотна пейка
обвита в спомени.
Няма място за мечти.

*
Животът ме изпрати до бездната.
Плахо стъпвам по ронливия й ръб.
Дните натежали от грижи
превиват гърба ми.
Чукари изкачвам,
стихии дирите ми
заличават.
Вълнувам се
и спокойствие търся.
Душата ми
за полет мечтае
и висини.
Ще литна ли?
Кърваво петно
небето обагря.
Звън на аларма.
Поличба или безсмислие
показва съня?

*
Скърцат старите панти
сякаш някой влиза
в този дом запустял.
Върху портрета на стената
паяк плете дните си.
След говор и смях
се е настанила тишината.
Безмълвни спомени
изпълват стаите.
Скърцат старите панти.
Мама слиза по небесна пътека
цветята да полее,
двора да премете.
Сън ли е това?

СРЕЩУ СТРЕЛИТЕ НА ВРЕМЕТО

Загърнала душата си с листо
изправям се срещу стрелите на дъжда.
По облаците бягат небесните коне.
Святкат, трещят,
но не ще ме уплашат.
Няма да спра. Ще вървя.
Следвам коларския път
на живота – от камък и кал.
Стъпките натежават.
Падам. Ставам.
Отново поемам.
Накъсява денят,
слънцето се смалява.
Не ще се предам.
Рано е още
по светкавица да се изкача.
В душата ми пеят птици.

ДЕКОР ЗА СЦЕНА

Луна.
Брошка
върху шала на нощта.
Сън.
Звезди
по небесвода.
Светулка в мрака.
Миг от Вечността.

ЗЕМНО ПРЕТЕГЛЯНЕ

Споменът за пъпната връв
ме тегли към земята.
Искам да летя
да се рея в небесата.
Със сянка да описвам
земния си кръст.
Да съм свободна,
различна
сред свят
без обиди,
без болки
и лицемерия.
Да летя
далече от злите езици
към нови пространства
сред космическата обител.
… но пъпната връв
все ме тегли
обратно –
далече от Бог.

Павлина Петкова