БЕЗДУМИЕ – стихотворения на Росица Копукова

БЕЗДУМИЕ

Предадох на мълчаната вода
желанията скрити, съкровени,
четеше просто мислите ми тя,
а аз държах гаванчето пред мене.

Дори Луната горе ме разбра
и гледаше ме много обичливо,
какво ли не е виждала и тя,
пред нея се разгръща всичко живо.

Разчитам искрено на паметта
и на водата, а и на Луната,
те носят и целебна чистота,
и най- добре осмислят се с душата.

Най-сбъднатото ще го замълча,
защото то е приказна магия!
Говори ли ти някога звезда?
Във тайнството е цялата стихия.

Дори във стихове за любовта,
аз мисля, че не сме самите ние.
Обаче на мълчаната вода
разказвам и какво душата крие!

НАЗАД КЪМ ДЕТСТВОТО

125 години от рождението на дядо ми
Димитър

Да ви кажа, всичко ми е мило,
там, където радостна растях,
в дворовете на две скромни вили,
сред доброто, сред шеги и смях.

Дядовците, бабите – работни,
малка фея бях насред цветя,
но помагах, де с каквото мога,
пазарувах, носех им вода,

плод събирах, пазех дървесата
и със дядо ги варосвах аз,
раснах много близо до земята
и усещах пулсът й у нас.

Милваха ме ветрове и капки
от планински дъжд под облак бял,
детството отмина, но остана
хубавото, дето си живял.

И сега обичам из тревата
да намеря спомен отпреди,
с нея идва прелестното лято
и се връщат моите мечти!

Все ще ме привлича планината,
нищо, че съм градското дете,
че, за да докосна синевата,
трябва да съм птица и небе!

ДРУГ СВЯТ

Друг свят, когато слушам Шуман!
-О, Боже, – питам, – откъде дойде?
Къде е тази красота всевечна?
Из цялото небе или пък не?

Издига се като небесна струна
и пада над душите като звук
невероятно нежен и вълнуващ,
обземащ свише и сърце, и слух.

Къде е този рай във паралела,
над нашия така обрулен свят?
Къде – на съвършенството предела
и тази непонятна благодат?!

Тя идва като знак да я достигнем
сами, на музикалните криле!
Да, тука сме, от някъде долита
и пак отлита някъде? Къде?

НОСТАЛГИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Отиват си дърветата полека
под тежестта на този мокър сняг,
който приижда, тръгва си и нека
на пролетта път да проправи пак.
Отново са се проснали на двора
посечените клони над снега,
не вярвам да си тръгнат много скоро
дърветата надвили старостта.
Но всеки клон си е една епоха
от минали години на разкош,
когато се разрошваха високо
листата във зеления им кош.
Минава времето и отбелязва,
че нищо не е вечно на света!
Ала сърцето приказки разказва
как устоява само обичта.
Насила нищо няма да отрежа.
Животът нека Бог определи.
Дървото е запазило копнежа
по най-щастливите ми детски дни.
Как щях природата да заобичам,
ако не я усетех по пръстта,
ако между дърветата не тичах
и не поливах цветната леха?!
Навярно щях така да си остана
едно дете от градската среда?
Дори да не израснах по Балкана,
природата направи ме добра!

Росица Копукова