БЕЗКРАЯТ – стихотворения на Тодор Билчев

КЛИМАТИ

Искрена есен с менци бакърени
плиска сълзите медено-кървави
по обрани полета кахърени
на петлите с гласа утринно-първи.

Само дърветата могат напролет
да разцъфнат отново и се родят.
В лято човек е единствено в полет.
В зима крилете му ще се вледенят.

А по хлъзгаво-ледени пътища
зимата бавно със сняг ни покрива.
Няма надежда скоро за връщане.
Що неродено е, то не загива.

Но по ледено-хлъзгави пътища
бавно зимата със сняг ни затрупва.
Скоро надежда няма за връщане.
Само със смърт се живота изкупва.

Пак по пътища хлъзгаво-ледени
бавно със сняг ни засипва зимата.
Менци подрънкват, кърваво-медени.
Няма връзка животът със климата!

В КРАЯ НА ЗЕЛЕНИТЕ ПОЛЯ НА РОДНИЯ БЕЗКРАЙ

Те нямат начало и край.
И вечни са в този безкрай.
Живи от корен до върха,
гдето и птиченце пърха.

А пък тревата пробива
гнило листо на коприва.
И над света се провиква
семка, кълнила, от тиква.

Троскот лази по земята,
плъзнал се към красотата.
От слънчогледова пита
слънце към Бога излита.

Жълт синап молитва пее.
С поглед за света копнее.
Тича в бързея водата
с песен звънка към реката.

Мъничка мушичка бръмка,
сгушена под синя трънка.
Над зелените поляни
свири щурчо от зарана.

Медена пчела тогава
в семка цвета пресъздава.
Става прекрасно от нищо.
Нежно, омайно и чисто.

Всичко е така красиво!
Родно, безгранично, живо.
Тук, в безкрая на полята,
вечна, свята е душата.

Но човекът се явява.
Край безкраят вечен става.
Че крадецът и подлецът
тук на всичко са венецът.

Пък поляните зелени
в кръв са вече оцветени.
Китната, добра родина
много скоро се спомина.

А отечеството мило
чуждо гражданство добило.
Някаква държава крета
на абсурда под секрета.

Толкоз робства преживели,
как след туй ще бъдем цели?
Че на свободата роби
в този цирк сме, безподобен.

Българското звънко слово
днес не е парче олово,
дето врагове сразява,
знаме шипченско развява.

Свива се във тишината.
Гробищно мълчи устата.
Слово агарянско, ромско,
днес вещае му погрома.

А зелените поляни
в тръни чезнат…Неорани…
Черни гарвани чертаят
на Безкрая светъл…края…

В КРАТЕРА НА СТАРОСТТА

Жълт листец се от дървото
есенно, пред мен, отрони.
Съ/лза капна от окото.
Мъката далеч прогони.

Но остана във душата
този лист – в сърцето спомен.
Белег черен от тъгата.
Кратер в старостта. Огромен.

ПОЕТ

От сън до сън, в безсъние люто
живее, уж буден, ала насън.
И името му не е прочуто.
Божествен, от него, чува се звън.

Но само понякога любовта
край него бързо като премине,
изчезва от погледа му скръбта,
зове се поет с истинско име.

СЛЕПИЯТ ХУДОЖНИК

Рисуваше художникът незрящ
от виждащия по-добри картини.
От този свят, сънуващ или спящ,
напред бе той със светлинни години.

Макар, че нищо тук не виждаше,
бе вперил погледа си надалече.
С ръце невидимо съзиждаше.
От Господ за художник бе наречен.

Тодор Билчев