БЕЗЛУННА СОНАТА – стихотворения на Ради Стефанов

БЕЗЛУННА СОНАТА

Ще трябва вероятно да вървя.
Сценарият приключи рано.
В случаен пристъп вятърът довя
фрактали от тъгата на пиано.

Ще трябва вероятно да съм сам.
Смъртта е занимание самотно.*
Бих искал за последно да ти дам
последната си песничка без ноти.

В безкрайна нощ кантати от печал
римуват в тишината листопади.
Навярно се налага да мълча,
а исках само да ти се обадя.

Но бързам за последния си влак.
Но трябва и да се сбогувам.
Навярно побелял съм от мъгла
и бели сенки в нощите ми плуват.

На тоя свят не стават чудеса
и няма смисъл все да чакам чудо.
Танцуват в мен внезапни небеса
с внезапно налетяла лудост.

Събирам нощ до края на света
и трупам в тъмнината силуети,
но има там открехната врата
и има там – един прозорец свети.

Навярно вече трябва да вървя.
Не чакам за присъствие награда.
В случаен пристъп вятърът навя
мълчания от листопади.

*Рей Бредбъри

ИМПРЕСИЯ

Събужда ме на изгревите синьото
и искам да докосна небесата.
Усмихва се на утрото богинята
на твоите очи във светлината.

И може би било е тъй отдавна.
И може би изпускам вече влака,
но някога не съм го знаел явно
и дълго, и напразно съм те чакал…

ИНСОМНИЯ

Дочух, че си говоря сам,
а в чашата ми пее Афродита.
Но искам своя песен да ѝ дам
и птици в сънищата ми прелитат.

И всеки сам със себе си говори.
И всеки сам – във своя си затвор.
Самотен полет, облаци, прозорец.
Тъга. Безкрайност. Метеор.

И предпочитам да заспя.
И предпочитам също да сънувам.
Безумно тих е моят малък свят
и всяка болка с тишина лекувам.

Навярно оцелял съм след потопа.
Навярно туй е звездният ми час.
По покрива среднощ щом някой тропа
не е то вятър, а съм аз.

Но няма я. Вселената е вик.
Приключих със поредната разпивка.
И само там – в един безбрежно светъл миг
потрепва чезнещата ѝ усмивка.

РЕСТАРТ

Разбира се, че няма перспектива.
От мене не очаквай чудеса!
Преди да дойда, вече си отивам
и сам Голготите ще понеса.

Разбира се, ще презимувам.
Кърви от зной вселенската немощ.
В очите на самотниците плуват
безформени отломки нощ.

И нищо после няма да се случи.
Финална необятност ме зове.
Скимти понякога в съня ми куче
и пеят ми в комина ветрове.

Разбира се, че перспектива няма.
И този кадър не е от сега.
Във ъгъла е масата за двама
с усмихнатата чаша от тъга.

НОКТЮРНО

Измислих среднощно, че пак си дошла –
понесла със себе си празник.
И търся те в длани от сън и мъгла.
Напразно. Напразно.

Но тези измислици дълго мълчат.
Къде те изгубих – не зная.
Пътувам на зимния залез с лъча
към края. Към края.

И старият клоун отдавна е ням.
Отдавна тежи непотребен.
Запалих звезди от небесния храм
за тебе. За тебе.

Събрах тишината от мъртъв сезон
в безумната скръб на палача.
Но в тази безсмислица има резон: –
Мъжете не плачат.

Оставям след себе си ясна следа
и вести от никой не чакам.
Попих океани мълчана вода
с парцали от мрака.

Понякога в спомена плуват мъгли
с усмивки от звездни принцеси
и тихо в съня ми тъгата вали –
Къде си? Къде си?

ПРОТУБЕРАНСИ

Там вече никой ме не чака.
Доказана е моята вина.
Душата ми е вик във мрака
и ехо от кънтяща тишина.

Оставам тази нощ при себе си,
че тъмен е прозорецът отсреща.
Смъртта приключи с всички ребуси
и само тя ще ме посрещне.

ЕДИН УЖАСНО БАВЕН БЛУС

Измислих галактика с много звезди,
но своя звезда нямам вече.
Самотен прозорец самотно блести.
Далече. Далече.

Отбиваш се тихичко нощем насън.
Така е, така е все още.
И чувам понякога стъпки навън.
Понякога нощем.

Припада над масите димен воал.
И саксът от мъка се дави.
Събирам усмивки от стар сериал.
Забравям. Забравям.

Отчайващо тъмен е този рефрен.
Бродира безсъници саксът.
Навярно си тръгваш, любима, от мен.
Но как си? Но как си?

И явно звездите не светят за нас.
Така ни е съдено явно.
Отплува животът без фар и компас.
Отдавна. Отдавна

Но блусът е бавен, маестрото – стар.
И всички мълчания – наши.
Най-тъжен спектакъл в най-тъжния бар.
С най-тъжната чаша.

ТРИВЕЛИУС

Посоката, която съм избрал
е твърде излиняла от миражи.
Но нейде там е близкият финал
и няма как мираж да се окаже.

Да спреш вълната – просто няма как.
Заспа духът на мъртвите герои.
Лъжа е да се правиш на юнак,
когато си застигнат от пороя.

Площадите простират тишина
в тъгата на горката ни Родина
и давя се във своята вина,
защото варварите тук ще минат.

Нищожни са вселените по площ,
когато във кошмара си се мятам.
Рисувам си предчувствия за нощ
от пъплещия тътен на тълпата.

Мълчи ми се и трупам грехове.
Останал съм без сили да говоря.
Засяхме нивата си с ветрове
и бури ще пожънем много скоро.

ИЗКУПЛЕНИЕ

Разбира се, ще преболея.
То няма да ми е за първи път.
Градини с осланени орхидеи
в душата ми безпаметно лежат.

По Виа Долороса съм отдавна.
Иззидал съм си от Голготи храм.
Прощавам си, но не това е главно;
бих искал нещо важно да ти дам.

Разбира се, ще ми е тежко.
Преплувах океани от тъга.
Удавникът е винаги във грешка
и винаги се дави на брега.

Разбира се, ще те забравя.
В забравата си имам собствен ад.
Сбогувам се и все се получава,
че няма вече връщане назад.

Разбира се, не те очаквам.
Едва ли има смисъл от това.
Но на финала всички сме еднакви –
последна грижа, кръст, трева…

Ради Стефанов

Из „Дама Трефа“, второ прераб. издание, автор Ради Стефанов, „Студио 18“, Пловдив, 2023 г.