БЕЗУМНИ МАКОВЕ – импресия на Мира Дулевска

Часовникът, вграден в небосвода, тиктака. Времето го поглежда от покрива на една невъзможна дървена къщичка. Дъхът му тежи върху затоплените от Слънцето керемиди. Капе като юлски дъжд през фугите и се смесва с дъха на момичето, вградено в дома на Времето.

Тя лежи, затворила очи. Дървеният под проскърцва, щурците пеят под булото на последните летни дни. Полето, морето, небето – танцуват, тя остава да лежи.

След малко ще стане, след малко, след малко ще се откъсне от необяснимата топлина на дъбовата къщичка, след малко. След малко ще отвори очи. След малко.

И след малко ще се бори, бори, бори, но само още малко „след малко“.

Времето усеща невъзможния ѝ пулс, болката… и мисли, и ококорва очи, и не вярва, не вярва, не вярва на мехурчетата летяща тъга.

Слънцето не спира да изгрява. Житните класове не спират да жужат. Небето ехти, гората повтаря тихите му обещания. Последните клони на буковете подпират позлатения хоризонт. И лятото пее под пръстите на момичето в дървената къщичка, и пее, и танцува, хвърля се и не спира, и вярва, вярва, вярва на невъзможната си господарка. На тихото ѝ безумие.

Времето поглежда Часовника отново. То знае правилата. Взима човешко дете, поверява му господството на четвърт година от дървената къщичка и обрича душата му на Часовника от небосвода. Но никой не се е свързвал със сезон така… Какво необяснимо лятно момиче. Времето се замисля… И се изгубва за момент.

Долу, на пода на дървената къщичка, вятърът ѝ прошепва тихо „Сбогом“. И си играе с косата ѝ, вплита първите тонове на изгрева в кехлибарените ѝ кичури, но вече мирише на изпопадали листа. Подарява ѝ венец от огнени цветя… каква странна, странна къщичка

Лъчите гравират усмивките ѝ по дървения под. И тя отваря очи. С невероятен хъс. Ще се бори, и тръгва, и става, и изпепелява с едно последно напред, напред, напред.

Не се сбогува. Няма намерение да го прави. Блъсва вратата на дървената къщичка и потъва сред поле от диви макове.

Времето ококорва очи. С объркване и яд, и се раздвоява, къса, не вярва, и иска да тръгне след нея, нея, нея.

Тя препуска през полето от безумни макове. И тича, и бяга, и ще се бори за безкрая на залезите в разгара на лятото.

Времето се изправя, скача, полита и след него, него, него остава само пчелен прашец и тихо тиктакане.

Тя е против законите на Часовника. отвесна скала и море, море, море.

Времето я настига. На ръба. Поглежда я. Вижда лятото в усмивката ѝ. Птичите песни в полите ѝ, пожарите в забранените Ето я, стига до ръба на полето. После ѝ остава гола промеждутъци между стрелките на Часовника, в очите ѝ. И нещо се чупи, чупи, чупи в него. Защото в едно безумно време той беше същото момче. И решава да се бори, бори, бори за нея. Защото тогава се отказа. Още чуваше предизвикателството на Часовника, грозната подигравка в стрелките му. Времето се усмихва. После се сбогува.

И когато той литна нагоре, тя скочи и запада надолу. Когато той стигна Часовника, тя се разби в морето. Той докосна светлата му повърхност – почти залез, но сред малко повече обречени вълни. И даде на Часовника дара на Господарката на лятото. Даде му го от нейно име. Докосна невъзможната му повърхност и изчезна под тиктакането на белия механизъм. Затуптя в ритъма на хилядите му стрелки.

Тя се разбиваше, разбиваше, разбиваше в безумните вълни.

Лятото се загледа в нея. Неговата господарка. И ѝ подаде ръка. Пълна с пчелен прашец и огнени цветя. Вля топла глътка въздух в дробовете ѝ. Лазурен живот затуптя в гърдите ѝ.

И тя се изтръгна от желязната прегръдка на собственото си удавяне, продължи да гребе, и плува, и с последни сили да се бори, бори, бори.

За лета. За хиляди безумни лета.

Мира Дулевска

Списание „paradigma (една нова страница)“, брой 5/17.09.2021