БЕ НЯВГА НЕБЕ – хайбун на Александър Алекс. Дъбнишки

„И като затръби третият ангел, падна от небето голяма звезда, която гореше като факел и падна върху една трета част от реките и върху водните извори. А името на звездата е Пелин; и една трета част от водите стана пелин, и много човеци измряха от водите, защото се вгорчиха.“

Откровението на Йоан; 10, 11

„…идва някакво същество с глава на звяр и с човешко тяло, то гризе човешките глави и на всички изсмуква мозъка.“

Пу Сун-лин, „Дракони, Диво куче“, превод и съставителство: Бора Беливанова

БЕ НЯВГА НЕБЕ

„…аз съм сега вихрушка от побелели коси и ситни бръчки върху едно отмаляло лице.“[1], но този спомен и истините, които го обличат са останали непокътнати. Искам да ги кажа на себе си, за да свикна с тях, защото, знам, те пак ще се върнат.

В късната пролет на 1986 г. следобед мой приятел и аз се разхождахме в дивата част на Западния парк в София. Вървяхме нагоре по склона на полегат хълм, когато, вляво от нас, в нивата, видяхме дълга редица мъртви гълъби. В средата групата бе най-плътна − общо над трийсет птици. Смъртта бе настигнала цялото ято едновременно и изведнъж.

Няколко птици бяха разкъсани и слабият вятър разнасяше лош дъх и отскубнати пера в тревата. Обзети от смътни подозрения и тревога, побързахме да напуснем това злокобно място.

Тази картина не изчезна от паметта ми и, неясно защо, в късния следобед на следващия ден аз се върнах сам на този хълм. Разкъсаните птици и отскубнатите пера бяха станали повече. Вятърът люлееше тревите и перата в тях, събирайки ги в причудливи образи на лица, които мигновено се разпадаха и отново се намираха в странни фигури. Като малки знаменца, перата, сякаш черни, бели, сиви цветове на палитра, не спираха своя рисунък. Алените лъчи на залязващото слънце правеха тези картини още по-мъчителни.

Внезапно под стъпките ми се откроиха две успоредни следи от кръв. Те слизаха надолу по хълма към затревеното корито на малка рекичка. Последвах ги и до самата вода видях легнало голямо черно куче. Главата му ту се снишаваше в тревата, ту, вдигната нагоре, се люлееше наляво и надясно. При всяко такова разтрисане от устата капеше кървава лига, която и бе оформила ужасната двойна следа. Умиращото в мъки животно дори не ме забеляза.

Върнах се нагоре, като се стараех да не гледам разкъсаните тела на птиците. Тяхното мълчание обсебваше всичко наоколо и обещаваше безконечност. Обсебен от него мълчах и аз, но вихрушка от думи се мяташе в мен.

„В тъжните дни сами си говорим
и винаги има птица, която,
вместо да кацне в сърцето,
стърчи над нещата
и не говори с нас.“

Филипа Леал

В тъжните дни не говорим за птици.

Зад гърба ми оставаше да живее свят „нощен, незнаен, бездомен и уморен под студеното състрадание на звездите.“[2]

[1] Мануел де Фрейташ, „Сянка на котарак“

Цитираният тук стихотворен фрагмент, както и този на Филипа Леал са от антологията „В тъжните дни не говорим за птици“, Съвременна португалска поезия, подбор и превод: Мария Георгиева и Цочо Бояджиев

[2] Фернанду Песоа, Книга на безпокойството, изд. „Кибеа“, 1997, преводач Даринка Кирчева

Александър Алекс. Дъбнишки