СТИХОВЕ С БИБЛЕЙСКИ ПРЕПРАТКИ – Рени Васева

КОЛИЧКИТЕ

Покрай стените

се приплъзват мълчаливи

количките.

Ръце – накръст,

крака – разсъхнат дънер,

очите им- огнища

без топливо.

А устните,

присвити със презрение,

полекичка се мърдат,

сякаш че предъвкват

за кой ли път

човешкото си измерение.

Приплъзват се количките

покрай стените

с цвят на пясък

и много им се иска вече

да са пристигнали

оттатък.

И много им се иска вече

по пасбища зелени

да ги водят

край тихите води,

където в топла вечер

смирено ще се молят.

Приплъзват се количките

по коридора,

мрачен и окаян,

потънал

във следобедната дрямка.

Приплъзват се,

готови да преминат

самата долина

на смъртната си сянка.

ПЪРВИЧНИ

В първичния бульон

на съзиданието

сме клетки

на прокудена любов.

И всеки е заровил

във съзнанието си

един, по бащински

разсърден, бог.

Първично голи,

неосведомени,

(днес някои твърдят,

че сме невинни),

посяхме себе си

във райските градини

и чакахме

змията да намине.

Отровата попиваше

в тревата,

във розовите

ябълкови бузи,

в отвъдната неземност

на цветята,

в дървесната кора…

Лепеше като слуз

в душите любопитни.

А ние тъкмо

се изправяхме,

готови вече

да залитнем.

Подмина ни

змията сляпо,

ненужни

в нашата самотност.

Сами се хапехме,

сами изядохме

отровената

ябълкова половина.

И ето ни сега-

пътуваме

и раждаме

чудовищата земни

във собствената си

пустиня.

Но нощем

бог ни кара

да сънуваме,

че се отказваме

от свойта тленност.

А призори,

когато се надяваме

отново слънцето

да ни огрее,

за своя непогубен рай

тъгуваме.

ПУСТИНЯТА МАМИ

Пустинята мами

с нацъфтели цветя.

Магически никнат

под босите стъпки

на изранени крака,

под неслучени жажди

и яростно слънце.

Тук всеки е себе си

пред боговете

и с надежда в сърцето

да стигне брега

омагьосан,

да стигне, където

някой разделя

земя обетована

от леденото

спокойствие на небето.

Пясъкът

се отлага в лицето,

вятърът замита

спомени и терзания.

Който иска да стигне

блаженото,

трябва първо тук

да остане.

СВЕТЛИНА И СЯНКА

Сянката при светлината…

Тези мои странни мисли

за отплуване и лудост,

за обичане до крайност

във молитвите за чудо…

Сянката е знак от Бога

за това, че съществуваме.

Райските градини трудно

ще си върнат пак невинното.

В слънцето е зряла ябълка,

но на слънце се е свила

и змията изкусителка.

И какво, ако и Ева

е стояла просто зрителка

на божествените пъзели,

пренареждани диктаторски-

тука може, там не може.

И какво, ако от мързел

и Адам е лягал кротко

в божието златно ложе?

Райската градина вече

цялата ще е слънчасала,

плодовете ще изсъхнат,

неизядени от никого,

радостта ще е помръкнала,

незаченала копнежите

по щастливите ни пътища.

А въпросите, с които

сме могли да се обичаме,

никога не се задават…

Светлина се ражда в сянката,

истините се продават.

МОЛИТВА

Майко Божия,

виж си очите,

потънали в сенките,

благи и тъжни очи,

дето плачат,

а сълзите капят

до свещите,

неугасващи още

във слепия мрак

на душата.

Майко Божия,

виж си ръцете

изстинали.

Всяко кокалче ли боли,

когато ги вдигаш

за милост?

С изранени пети

ще дотичаш

до свойта Голгота,

да прегърнеш смъртта.

И разбирам-

към мене поглеждаш.

Към ръцете ми,

дето ти светят

свещица,

към нозете ми,

уморено застъпили

камъка,

към очите ми,

дето се молят

за здраве,

към главата ми,

сведена

до горещия пламък.

Майко Божия,

свята звездице,

обичай ни

в грешното ложе

на дните ни…

Ти можеш.

Ти даже няма да питаш.

ПО ВОДАТА

Вървя по водата

към някакъв чужд хоризонт.

В очите ми – къщи и кръстове само.

Топъл е камъкът, сядам

и в душата огнище запалвам.

А душата е дворче с маслина

и чешмичка. Студена водица.

Съседско девойче,

което със смях ще намине.

След нея- щастливата песен на птица.

Стъпвам внимателно,

под босите ми пети

риба предлага морето,

за да нахраня ония, дето

ги гонят- просяци и поети.

Дали няма да се удавя?

Вървя по водата

и даже не зная защо

толкова ръце се протягат

към мен за прегръдка,

толкова слепи надежди

потъват под моите стъпки…

Вървя по водата

и няма в очите ми къщи.

Останаха само кръстове.      

МАРИЯ

През морето пътува Мария,

спасява удавници.

Приютява ги до сърцето си,

прощава обидата към смъртта,

плете им венец от водорасли и пяна.

Моряците пазят иконата стара,

с пръсти на възли се кръстят пред нея.

А Мария щастливо се смее,

но не поглежда небето,

дето нощем присветва

звездата на новороденото.

През морето пътува Мария,

опитомява диви сърца,

измъква от ада поредните грешници,

ръцете й нежни изправят платна.

На езика й лепне соленото

на едно далечно разпятие.

През морето пътува Мария

и търси остров за своите бури…

Предстои й непорочно зачатие.

В ЦЪРКВАТА

Стоях във църквата,

небето се изпълваше с молитви,

присветваха светкавици,

а Бог гръмовно ни прощаваше.

Поглеждаха към мене с пламъчета бели

очите на светии и светици.

Но нямаше живот в зениците,

ръцете бяха бледи и безкръвни,

покорно скръстили ръце в молитва.

Една женица беше се обърнала

към Божията майка и я разпитваше:

за тоя дъжд и за пробитите обувки,

за хляба, който винаги е скъп,

и за сина, заминал на разсъмване.

За някакво дете на стълбите,

което винаги я спъвало на тръгване.

Стоях във църквата, свещите се топяха,

послушницата чинно ги гасеше

до половина цели, а после

се прекръстваше приведена.

Женицата си тръгна някак безнадеждно.

Вратата се отвори, влезе вятър

и разпиля небрежно по земята

откраднатите есенни листа.

Едно дете в ръцете на баща си

се вгледа в тях и се разсмя…

© Рени Васева