БИЛКАТА – разказ на Тодор Билчев

– Фю-фю-фю-ю-у… Добър вечер, драги слушатели.

Това беше радиото.

Хъ-кмъ, хъ-ъ-ъ-кмъ… Хъа-а-пфу-у-у…

А това беше той.

Сам беше. Пиеше. И пушеше.

Дърпаше плахо от цигарата и близваше леко от бирата.

Рядко му се случваше това. Не беше любител на чашката, а цигарите беше намразил още, когато хвана пневмонията и дробът му започна да се задръства като кюнеца на печката, с която се отопляваше през зимата.

Но сега беше лято.

Вън беше 43 градуса, а в жалкото подобие на ресторантче, където се наливаше с бирата, навярно повече, като се има предвид, че вече беше обърнал две халби, уж да се разхлади.

Край него щъкаха човечета, но те не го интересуваха. Жалко, че Пешо го нямаше. Но и тъй ставаше….

Дали беше опитал всички начини? – те на този въпрос не можеше да си отговори и затова сега измъчваше с него съзнанието си.

Кой беше истинският свят – нейният, неговият или някой друг? И това също го объркваше.

*

Тя се появи в живота му като метеор. Просветна, заслепи го с блясъка си, накара го да я хареса и, когато му беше най-хубаво и искаше завинаги да остане при нея, като че ли от нещо се изплаши и малко виновно-смутено му каза „отивам си”.

Отначало не вярваше. След това не искаше. После се помъчи да я вразуми. А накрая се примири.

За първи път му се случваше. Той да се примири?!

Ех, дано отнякъде сега не го видеше Ангелина. Така щеше да се зарадва на неговата слабост и самодоволно щеше да просъска „знаех си аз”.

Знае – чушки.

– Хъа-а-а-пфу-у-у…

Но не. Не!

Някаква магия имаше в тая жена!

Тя не беше в тялото ѝ. Не излизаше и от душата ѝ. Някъде около нея, като че ли, звучеше музика и беше винаги светло. Някъде около нея и навсякъде около нея уж всичко беше така просто и ясно, а нещо незабележимо винаги се изплъзваше.

Но вътре в нея майче беше празно.

Тя не обичаше да мисли. Не обичаше и да слуша. Говореше непрекъснато и играеше. Думите ѝ бяха най-обикновени. Никой не я слушаше като говори, но всички чувстваха липсата ѝ, когато мълчеше.

Тя се появяваше и сякаш се срастваше с всичко около нея. Като че ли е била част от това, което я обкръжаваше.

Играеше.

Играеше с тяло, с очи, с душа. Обичаше всякаква музика, но си имаше и любими мелодии.

А как играеше народни хора!

Тялото ѝ се разтреперваше още преди кларинетистът да налапа мундщука. Очите ѝ заискряваха, а сърцето ѝ малко оставаше да изхвръкне през блузката.

Още първите звуци я изхвърляха като тапа от стола, а бурните тласъци на кръвта и понасяха като водите на разпенен поток пъстрия гердан на хорото след себе си.

Нищо не оставаше от нея!

Летеше!

Летеше и се раздаваше!

Младежите скачаха, ръкомахаха, готови да смачкат всичко пред себе си. Мъжете търкаляха заоблени шкембенца и се препъваха около нея. Старците се клатушкаха и бършеха слюнките, покапали по брадите им.

А хорото се виеше като огромна змия и дълго след като беше спряла музиката, Светлето се отпускаше премаляла, но безкрайно щастлива в ръцете му.

Беше като детенце. Очите ѝ горяха и само повтаряше: „Колко е хубаво! Колко е хубаво!…”.

Хубаво му беше и на него и никога не беше му преминавало през ума, че всичко това ще свърши толкова бързо.

Но то свършваше.

Тя си отиваше, както беше дошла, а най-лошото беше, че още го обичаше.

– Но защо, защо трябва да отива при другия? – пита я.

Каза му всичко. Обичала го, защото бил много различен. И защото не ѝ се давал. Допускал я близо до себе си. И тъкмо да погледне щастието в очите, хоп, и си отивал.  (Сигурно от него е научила това).

– Но това е нищожно – казваше ѝ. Но това е дребно. Но това е игра.

– Да, да. Игра е. Но как хубаво играе! Само веднъж да се хванеш и няма пускане. О, знам, знам, че ме лъже, но…Обичам го…

-И тебе обичам, но ти… тебе не те разбирам. Добър си. Много си добър. Но… Не!… Не те разбирам. И… Защо си толкова добър? Всички те мачкат. Всички те газят. А ти?… Ти им прощаваш!?… Пък и с мене? Аз те напускам, а ти…Ти ми купуваш подаръци…Ти да не си се побъркал?…

– Да. Побърках се – отговорих ѝ. Побърках се от обич по тебе. Мисълта ми напусна любимото ми място при звездите, защото откри нещо по-светло от тях на земята. Духът ми престана да се мъчи да докосне слънцето, защото започна да милва косите ти, душата ми не желае вече да напусне тялото, защото се влюби в твоята.

– Я не се занасяй! – присмя му се тя.

– Не мога никъде нищо да занеса, защото ти ме отнесе целия. И тяло, и разум, и чувства се сляха с твоите. Аз станах ти и без тебе не мога да съществувам.

– Хей, ама какво ти става, наистина?!

– Става ми. Става ми хубаво, че си тука. Радост за мен е да чувам гласа ти, а щастие – да се наслаждавам на красотата ти. Ти си богиня, слязла на земята, за да събере сълзите в шепите си и те да изчезнат завинаги.

– Ама, че си говедо! Я се дръж като мъж, че още малко и ще ме разплачеш, а това никак не ми е удобно. Чуваш ли, бе?! Ох!…И ще ме целува!…

– Не мога без тебе, разбираш ли?!

– Разбирам те. И те обичам. Но ти…Ти не си тука. А аз съм само това, което виждаш. И как да ти помогна?

– Можеш. Можеш, момичето ми…

„Можеш…”. Това се беше врязало като нож в главата на Младен, а третата бира го караше още по-силно да го усеща…

– А, ти пък какво си пострадал? – От отсрещната маса човекът с патериците попита човека с бастуна.

– Нищо… Катастрафа… – сконфузено му отвърна и продължи, накуцвайки доста.

– Я чакай! Чакай, бе!

Оня леко се позавърна.

– Химикал имаш ли?… Върни се! Върни се, де!… Само за лев и 45 ще захвърлиш бастуна.

Човекът взе да се връща.

– Кажи ми лекарството, де. Нямам химикал. Ще го запомня.

– То не се помни. Пиши се. Върни се, де! Върни се! То за всяка болка си има и билка.

Двамата стояха един срещу друг.

– Вземаш една доза змийска отрова, една доза руски спирт, 22 капки (е, те 22 капки няма да ти дадат, но шишенце) йод и 7 аспирина (аспирините през кафемелачката – да станат на прах). Объркваш го всичкото това. Ама яката. Я-ка-та! Мажеш се и – край!

– Но… Ами костта?…

– Няма кост, няма мост. Я виж Йорданов как припка вече като младо момченце. Пък – виж ме и мене. За всяка болка си има и билка!

Човекът с бастуна погледна недоверчиво патериците и си тръгна.

„За всяка болка си има и билка” – само това кънтеше сега в главата на Младен.

– Ти-тъ,ти-тъ,ти-и-и-тъ. Седем часът.

На Младен му се стори, че е чувал вече това, но то сега не му звучеше толкова странно.

Стана. Отиде у Светлето. Позвъни на вратата. Тя му отвори. Беше сама.

– Приемай Росен, когато ти се поиска. Живей, както ти е хубаво. Обичай, когото пожелаеш. Но аз…Аз оставам при тебе.

– Глупачето ми добричко… – тя наистина се разплака. И като го целуваше, през сълзи добави:

– Аз винаги само теб съм обичала…

Целуваше я и Младен. А някъде над главите им, като разперено детско хвърчило, се суетяха и ги заливаха странно прелитащи звуци:

– За всяка болка си има и билка… Драги слушатели, вие слушате седмичното медицинско предаване за човешкото здраве – физическо и душевно…

1988 г., Русе

Тодор Билчев

„Писма върху лист от сърце“, Тодор Билчев, изд. gabriell-e-lit, София, 2023

*

Разказът печели първа награда на конкурса на НЧ „Христо Ботев – 1898“ – с. Ценово на тема „Жената – вдъхновение и буря, сила и живот“ и е включен в литературния сборник „Жената – вдъхновение и буря, сила и живот“, изд. НЧ „Христо Ботев – 1898“ – с. Ценово, Русе, 2023 – ред. бел.