БЛАГОДАРНОСТ – разказ на Христо Иванов
Сега да ви разкажа какво ми се случи на 21.05.22 г. Отивам да напълня вода на селската чешма и виждам обява, че от 16 часа на площада ще се чества 95 години от основаването на читалището.
Много добре. Само не ми стана добре, когато прочетох, че са кръстили читалището си на Евлоги Агаин, който е основал партийната организация в селото.
В 16 часа тържеството започна – речи в прослава на патрона на читалището, изпълнения на самодейни колективи от Радо-мирските села, които приключиха за един час. После – диско водещ и българо-сръбска чалга. И на това съм свикнал, защото дворът на къщата ни граничи с площада и тази чалга съм принуден да я слушам всяка събота. Но кулминацията настъпи, когато дисководещият пусна „Ставай страна огромная, ставай на смертний бой“. Направо побеснях.
Ето ви един нагледен пример за това, че партийната пропаганда на БСП/ГЕРБ продължава. Който не вярва, да провери –кметовете на Радомир и на селото са от ГЕРБ.
Защо не честват и избитите си съселяни след Девети септември? Младежите нищо не знаят за тези убийства. Те слушат само, колко е велик руският агент Евлоги Агаин.
Реших да проверя в интернет кои е Евлоги Агаин, но това което намерих беше само едно изречение на сайта на БСП – Перник „В битката с фашистката полиция в къщата на ятаците Стоил и Лозан Боневи, загиват секретарят на партийната организация Иван Гарванов и Евлоги Агаин.“ И на фона на това единствено изречение на главната улица в гр. Радомир има величествен паметник на Евлоги Агаин (1911 – 1944), направен сравнително наскоро – след 2010 г., от известния пернишки скулптор Богомил Живков. Това ме накара да продължавам да си задавам въпроса – какво толкова е направил Евлоги Агаин, за да му направят този паметник и да продължават да го честват?
Скоро след това ми се отдаде възможност да науча нещо повече за него.
* * *
В двора имаме ранна череша, от която набрах доста череши, направихме и компоти. Предложих на жена ми да занесем една щайга на тетка й. Тетка и тетинчо много се зарадваха, поканиха ни да седнем под старата лоза и тетка ни се оплака, че е идвала миналата седмица на тържеството на читалището, решила да се отбие у нас, но не могла да си отвори пътната врата, нито да ни извика, за да й отворим.
– Е, – казвам й – тетко, как да те чуем при тези надути уредби?!
И се обръщам към тетинчо:
– В това село няма отърваване от комунистите. Продължават да честват Евлоги Агаин. Ти знаеш ли нещо за него?
Той се поусмихна, погледна ме и започна своя изненадващ разказ…
*
– Това, което знам от баща си е, че Евлоги Агайн бил по-свестен човек от роднините си. За партийната му дейност почти нищо не се знае, но след като полицията идва, за да го арестува, значи са го считали за опасен. Тогава чичо ми Иван бил писар в кметството на с. Друган. Намерил начин да съобщи на баща ми, че полицаите са дошли да арестуват Евлоги. Татко трябвало да го предупреди. Качва се той на кон, намира Евлоги на ливадата и му казва да бяга. Дава му коня си и се разбират в кое село и у кои хора ще го остави, та татко да си го прибере. Така чичо Иван и татко спасили Евлоги от арест, но после други го предават.
– Е, при такива заслуги защо баща ти не беше активен борец против фашизма? – питам.
– Той, баща ми, има и други заслуги. Завел и един друг съселянин, Николай, при партизаните в Чуковската гора. Дал му обувките си и два клина, като единия съблякъл от себе си. Прибрал се по долни га-щи и бос през нощта. Но за всичко това след Девети комунистите за малко не го убиха. Обвиняват го, че участвал в убийството на някакъв партизанин. Един месец беше в затвора и добре, че за него се застъпи Стоичко Попов – друг комунист от селото ни. Доказа се, че когато бил убит този партизанин, баща ми бил опериран в болница.
Тетинчо помълча малко, поогледа лозницата, после пак очите му в мен:
– В килията му имало баща с двамата му сина, от Брезнишко. Като разбрали, че тях ще ги убият, а баща ми ще го пуснат, човекът предлага на баща ми златния си часовник с едничкото условие – татко да отиде в селото им и да каже на жена му, че са убити. Татко му казал, че не го иска този часовник, защото само заради него ще го убият. Но обещал, че ще намери жена му и ще й разкаже… Арестуваха го с черна коса, а се върна с чисто бяла коса, ти смятай как са го мъчили. Но все пак той се размина с разстрела, за разлика от чичо ми Иван.
*
– И в какво са го обвинили чичо ти? – питам аз.
– Не знаем, – казва тетинчо, едва преглъща и продължава – чичо Иван бил обикновен писар. Наистина, за времето си достатъчно грамотен, с гимназия, а както ти разказах, когато е имал възможност, помагал им е…
– Все пак, за какво са го осъдили?
– Не е съден, няма процес…
*
Всички мълчахме, само пчелите бръмчаха. Тетинчо никого от нас не поглежда, усеща, че сме се прехласнали и ловим всяка негова дума, а на него хем му се говори, хем думите трудно, тежко излизат:
– Чичо първо го арестуваха, но явно не намериха за какво да го обвинят и го пуснаха на свобода. Тогава дядо ми му препоръчва докато се успокои обстановката да отиде в Бургас, при брат на дядо, който бил бозаджия там. И чичо отишъл, но местните комунисти му изпращат повиквателна – да се яви в казармата в Радомир. Той, като човек запознат със закона, и за миг не му минава мисълта, че може да не се яви запас…
Тетинчо едва си пое въздух. Ветрецът подухва, листата на лозницата трепкат и сянката им по лицето му – ту бяло, ту тъмно… ама не от сянката на лозницата си менеше цвета тетинчо:
– Следят го от Бургас. Видян е на гарата в Перник, но до Радомир не стига – изчезва. Знаем кои са му убийците. До един господ ги наказа жестоко… Питаш, защо са го убили чичо ми. Ето затова – явно е знаел много неща за местните комунисти, които не са им изнасяли… Или пък не е трябвало да спасява Евлоги Агаин, че после да се налага те да го предават? Знам ли?! Загадки…. Да не смяташ, че и при тях не е имало търкания, различни мнения, вражди и много предателства?! Било за пари, било от омраза…
– Да, тетинчо, пари. Всичко с тях започва и свършва. – казвам, и макар да не исках да отклонявам разговора, не се сдържах и споделих каквото ми беше в ума…
*
Става дума за книгата на Андрея Илиев за Никола Гешев, в която се казва, че собствените месечни приходи от членски внос на партията /БКП/се движат от 100 до 142 хил. лв., а субсидията от НКВД била 850 хил. лв. Значи, разходвали са по един милион месечно, но за едни е имало, а за други нищо. Дори след 22.06.1941 г., когато БКП поема курс на въоръжена борба не се случва нищо съществено като саботажи на немските войски. По този повод Чърчил се подиграл на Сталин, че от тази му инвестиция няма никакъв резултат. Тогава Сталин привикал Г. Димитров и решили по спешност да изпратят парашутистите и подводничарите, за да активизират саботажите, ама резултатът пак не бил кой знае какъв. Едва след 09.09.1944 г. той си връща „инвестициите“ стократно.
През месец октомври 1944 г. българска правителствена делегация отива в Москва, за да сключи търговско споразумение. Искаме руснаците да ни доставят памук, за да се изтъкат платове за войската и да се произведе барут за боеприпасите (памукът е основна суровина за барута), а в замяна ние им предлагаме тютюн за войниците. И двете стоки си имат борсова цена, но руснаците определят някаква измислена по ниска цена на тютюна. С това не се съгласява Никола Петков, за което е заплашен от Сталин, че ще го смачка. Това е първият пример, колко ни е била равнопоставена търговията после 45 години та и до днес.
*
– Яко ни доиха и продължават и до днес да го правят с горивата. – каза тетинчо, след като изслуша монолога ми за книгата.
Но мислите му си оставаха в миналото и той продължи разказа си за ония времена:
– От техникума по металургия ни изпратиха на стаж в оловно-цинковия завод в Кърджали. На заводската ЖП гара имаше ешелон, заварден от милицията. Един работник ни каза, че вагоните са пълни със сребро за Съветския съюз и затова го охраняват така ешелона… Но да ти разкажа как попаднах в техникума по металургия.
Завърших с отличие гимназията в Радомир и исках да уча в техникума по фина механика в София. Заведоха ме в този техникум и влязохме при директора. Той видя дипломата ми и отвори характеристиката ми от общината. И като прочете, че чичо ми е убит като враг на народа ми каза: „Момче с тази характеристика, не мога да те запиша в този техникум. Търси си друго училище.“
*
Знаех, че така са се случвали нещата – животът ти, бъдещето ти, а понякога и физическото ти оцеляване е зависело от тези характеристики; с няколко могат да те зачертаят…
*
А тетинчо говори ли, говори:
– Хванахме влака от София до Перник и отидохме в техникума по металургия. Там поне нямах проблем с характеристиката, но живота ми се преобърна. Заради комунистите. И не само моя. Баща ми, за да се спаси от тях, беше принуден да отиде миньор в Рудозем, не че в Перник няма мини…
– А какво се случи с нашия комшия чичо Боре и защо са убили баща му? – питам, защото това в книгите не го пише, а и не се говори. Трябва да го чуеш от човек, който знае, помни още и иска да ти го каже:
– Боре беше войник в Дупница, а командир на поделението му беше Минчо Агаин. Той, Минчо, измисля, че в поделението има просръбска група, която е организирана от бащата на Боре. Наговаряли уж войниците да бягат в Сърбия и да саботират командването. Всичко беше напълно скалъпено. Бащата на Боре беше обикновен обущар и изобщо не се занимаваше с политика, камо ли да организира антидържавна група в полза на Сърбия… Тях вече ги съдиха и Боре го осъдиха и го изпратиха в Белене, а баща му, като организатор, го осъдиха на смърт. Резултатът от разкриването на тази измислена антидържавна група беше, че Минчо Агайн се издигна до заместник-председател на Комитета за държавна сигурност и заместник министър на вътрешните работи.
Тетинчо пак помълча малко, отпи една-две глътки и като ме гледаше право в очите довърши разказа си:
– Баща ми казваше, че Евлоги Агаин му е казвал, че ако остане жив до победата, първия, когото ще гръмне е Минчо… Да, ама не доживя до победата, погрижиха се да го очистят. Така е, мръсниците прогресират, а за добрите правят паметници, с които да успокояват гузната си съвест.
05.07.2022 г.
Христо Иванов
