БЛЕНУВАНО И ОЩЕ – поезия от Иван Бързаков
КЪЩАТА НА МЕЧТИТЕ
Безвъзвратно далече
от твоите устни
скръбта ми
е гибелно цвете…
И отново се връщам –
стремително –
във мисълта си
към теб
и към старата къща,
със кестените
и със липите.
В която растяхме –
безумни с мечтите
за простор, свобода…
И разгръщам,
мъчително
бавно разгръщам –
почти без да дишам –
лист по лист всеки спомен!
Всяка радост
и всяка беда
в изгорялата младост.
Като книга,
която
не посмях да напиша.
ПРИКАЗКА ЗА СТУДЕНАТА РОДИНА
…А там им станало толкова студено, че Снежната кралица
се смилила и замразила сърцата им – да не чувстват студа.
(По мотив от Ханс Кристиан Андерсен)
Понякога
се улавям, че чезна
в небеса
светли и топли,
далечни.
И забравям за бездната
и за мъката, воплите.
И летя, и летя,
заедно с песните
през вечността…
Изведнъж се събуждам!
Но пак политам…
Копнея
за младост –
във мислите ни.
За доброта.
Бленувам
за слънце, което се смее.
За теб
и мечтите, които лудуват.
За хора усмихнати –
в радост!
За любов, топлота…
И отново се стряскам –
измръзнал!
В родината.
И във студа.
И ПРОДЪЛЖАВАМ ДА ДЪЛБАЯ
И продължавам да дълбая
Сънувах те – бленуваща до мен,
глава на рамото ми прислонила.
Пейо Яворов
Животът е,
поне за мен,
една огромна въпросителна…
На спомените шепота.
Животът е
докосване вълшебно,
тайнствено –
до теб,
която всеки ден
и всяка нощ сънувам
в морските вълни,
които
се разбиват.
Той е
усмивката на свидното лице,
откъснато от мен –
завинаги!
И дълго, дълго
в мислите си те целувам.
Ден по ден,
дори и крайно изнурен
от вечната тревога
за тебе – страдаща, самотна там –
към себе си безкрайно строга,
разпитвана и мъчена…
и поругана,
може би в затвора?
Не знам,
но продължавам да дълбая
до изнемога
образа ти в мен.
Най-чудното създание в света!
Нехая
за умората.
Да те спася –
на всичко съм готов!
Не знам,
не мога
и да разбера
как могат хората
да дишат без любов.
Аз, който съм завинаги
обречен
да съм безмилостно от вас
далече
и да не мога
със абсолютно нищо
във страданието ви вечно
да помогна,
знам!
Презирам
всякаква умора
тук –
и слабостта във себе си разнищвам.
И продължавам,
без да спирам,
самотни стихове – молитви да изричам.
И продължавам да дълбая
яростно в скръбта
теб, образа обичан.
В едно със майчица родината.
Отвъд смъртта.
РАВНИНИТЕ НА СКРЪБТА
… Ще мога ли,
сега –
в огромната, страшна нощ на деня –
на забравата
да потисна тревогата?
Необяснимата тревога на кръвта?
Белоснежни равнини
на зимата,
обгърнала сърцето ми;
стърчащите в снега
ребра,
железните,
които всеки ден и всяка нощ ръждясват –
скелети на миналото ни;
летà –
вечните знойни и гневни летà
с проскубаните пътища
в родината,
порутени къщи,
които мухлясват;
загиващи хора, просещи деца
и
безумни палати
на шепата крадци…
Под всички вас,
заровена,
скръбта ми
от болка вие.
Но кой я чува?
Никой!
БЕЗСМЪРТИЕТО
Безсмъртието никога не е в славата или аплодисментите – те са като разлятата пяна на шампанското, дори и най-доброто.
Нито в това, което може би ще оставиш след себе си – колкото и да те уверяват почитателите ти.
Безсмъртието, всъщност, е в преодоляване на страха от смъртта.
То е в това, което градиш в живота си, който сега живееш. Стига да си се отдал беззаветно на свещената Кауза – каузата на родината или човечеството, беззаветно и до край! Наградата ти е усещането за една висша реалност, за един висш живот, в който няма смърт.
Левски.
„Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само себе си.“
Най-великият българин. Нашата гордост, нашата святост!
Когото ще помним – докато има България…
Може би и отвъд.
Ето как, вярвам, се преодолява страха от смъртта!
Всичко друго е измамно.
Затова безсмъртието е дадено само на малцина.
Да не забравяме това и да не се самозалъгваме….
„Останалото е мълчание“ („Хамлет“, Шекспир)
Иван Бързаков
