БОГОБОРЕЦЪТ АЛЕКСОС – разказ на Кирил Димитров

В едно село в Пелопонес живеел беден грък. Някога  е имало бедни гърци, и днес се намират такива. Нищо в живота му нямало до днес да  се промени, ако недалече от селото  му не се е издигала планината Олимп. На нея в безгрижие и охолство живели боговете, които правели чудеса. Те пирували от сутрин до вечер, когато сред замиращ в синевата  връх се обагрял с венеца от  облаци , златисти като чашите от които отпивали нектар и хапвали амброзия вечните богове.

С приказките за тях Алексос израснал. Утрин той спускал в близкия залив поочуканата си лодка, за да лови риба. Заливи имало много, страната му била богата на природни красоти и това се знаело. За да им се радват идвали туристи от северни мъгливи страни, когато, в неговата родина слънцето се плъзгало по тръпнещия от южен ветрец  кристал на сините  води и в тях плувал върхът на Олимп със безгрижно пируващите на него богове.

Алексов живеел в мир и сговор със съседите си от близките села, доколкото може да живее един беден човек в  сговор с друг беден като него. Но всички те си знаели –че са прости  рибари, скотовъдци или  земеделци, които отглеждат маслини и изкарват плодове на пазара, та доколкото може да  преживят от продажбата им. Не били лоши търговци, а и умеели да хитруват и дори да измамят някого, но чак дотам някой да се измами сам, не било за вярване.

Алексос щял да си живее до днес спокойно, да знае къде са боговете и че те няма да дойдат при него, висок е Олимп. Тях гой може само да  сънува и на другия ден да разбере, че всичко е било сън.

Но една утрин едва отворил очи и видял на прага на скромната си къщичка бога Хермес. Прилетял със крилцата на златните си сандали и вържи в ръцете си една голяма златна амфора.

– Не бой се, Алексос, казал той дружелюбно – пий от нектара, който ти пращат боговете и се радвай на живота. За вас, смъртните, този живот е един. Пий от него, за да забравиш това и изживей живота си тъй, както го живеем ние, безсмъртните.  Боговете ти подаряват тази пълна амфора, за да забравиш кой си. Мислиш, как може ти, смъртен, да се равняваш с безсмъртните? Не мисли, а живей. Който добре живее, не мисли за после. Има време, животът ти не е безкраен, все някога ще свърши. Не бой се, и без обол ще влезеш в царството на сенките. На никой смъртен не се отказва място в него.

Хермес стаил лукаво златистата светлина в очите си и полетял към синевата над Олимп.

Алексос останал объркан. Сън ли е било?  Но амфората била тука. Ако драхмите които с труд припечелва  на пазаря бяха златни като нея! А тука – направо подарък! И нищо не каза Хермес, че му иска за нея! Може някой ден да се сети, но кой ден ще е това? Може и да не дойде. Ето, сега като пия от виното животът ми ще стане безкраен като на боговете и тогава дните ми ще са редица от радост и блаженство.

В безкрайността всичко се забравя. В нея животът се повтаря безкрайно Ще изживявам земните си дни и отново ги започвам. И така едно след друго, а във вечността няма едно и друго, защото всичко е едно като безсмъртието, което ми дава  питието на боговете, как ли намерило се в бедната ми къщичка да искри на масата в тази амфора.

Алексос се замислил. Жена му не веднъж му натяквала, че са от най-бедните  в селото. Та  кой ли ще се сети за тях? Тя може и да поиска от него да я продаде на пазара.

–  Каква е тази златна амфора? – смаяла се, като я видяла. – Веднага върни каквото си взел. Да не си я откраднал  като ходи на пазара?  Какво има в нея? – била недоверчива.

– В нея е безсмъртието.

– Ти си полудял. Само боговете имат такова.

– От тях го получих.

– В замяна на какво? Нещо не се дава току така. Веднага им я върни.

– В замяна на надеждата ми за по-добър живот – казал Алексос.

– По-добър живот има, който има пари.

– Даже и да искат да им платя за нея с вярата ми в тях, няма да я продам. Веднъж разбрах, колко тя е безценна.

– Алексос, ти си един обикновен селянин. Такива скъпи вещи не отговарят за нашата къща. Защо боговете не са ти дали нещо по-подходящо за хората, например една ябълка от тяхната градина на Хисперидите

– В ябълка може да се крие червеят на съмнението.

– Не се съмнявам само в това, което видя с очите си – отсякла жената.        

Любопитството надделяло над страха и тя се загледала в променливите отблясъци, които амфората хвърляла под лъчите на отиващото си за деня слънце. Те ту потъмнявали, ту отново се появявали като надежда, че на другия ден слънцето отново ще грее над бедната къща на Алексос. 

– Това е смъртта, а не безсмъртието! Тази амфора са ти дали, за да ти припомнят за нея – изтръпнала жена му – виж,  по нея се вият змиите от главата на Горгоната          

– Ами – засмял се Алексос – виж как амфората свети, също като от стрелите на Аполон.

Вечерта, когато слънцето избледняло сред пурпурните облаци над Олимп, блясъците му по амфората заглъхнали като отзвучал във вечерната тишина звук от авла.

Жената, опитала види какво има в амфората.

–  Много е тъмно – не виждам нищо – казала. – Ще видим утре на светло.  

Двамата се хапнали каквото имат за вечеря и се приготвили за сън.

Когато на утринта потърсили с очи амфората, на дървената маса, на нея била само глинената съдинка, в която вечер жената наливала масло за молитви към боговете.

Вероятно златната амфора е била само сън, стопил се като отлетелия към  Олимп бог Хермес.

Алексос все така утрин приготвял лодката за риболов, после натоварвал в един плетен кош улова и отивал на пазара.

Кирил Димитров