БРАДВА – къси разкази на Александър Алекс. Дъбнишки

БРАДВА

Този много ранен спомен е най-болезненият от всичко, което съм съхранил от моето детство. Моите родители и аз сме на някакъв местен празник в едно село. Стоим пред висок зид, отделящ нечий двор от улицата. Изведнъж от малка портичка в стената изскача мъж с брадва. Аз съм много близо, почти плътно зад него и нямам спомен за лицето му. Той замахва с брадвата срещу дребен, слаб човек със селски дрехи и калпак. Човекът пада, а калпакът изчезва изпод плисналата кръв.

Около него се събират други хора, сред които е и баща ми − лекар. След малко човекът изчезва, изнесен с една черга. В съзнанието ми тогава няма представа за убийство, въобще за смърт. Липсват даже и наименованията на обектите – те ще се появят много по-късно, когато сцената от житейски фрагмент ще започне да се превръща в описание. В онзи момент виждам само човек до мен да държи нещо дълго, което проблясва, нещо, с което той поваля друг човек и го прави неподвижен.

Отекнал е странен звук и неподвижният човек се е обагрил в червено.

От тези детайли в хода на времето ще изграждам понятието си за убийство като нещо, което прави един човек да изчезне. Но това е по-късно. Засега моят живот е само това, което се случва в момента. Няма минало, няма бъдеще. Просто късчета време, носещи късчета случки.

От някои от тях и досега до мен достига тишина и спокойствие, в които се вплита присъствието на баща ми. Този път обаче тишината е друга; тя идва от липсата му в тази картина. Усещането, че баща ми е тук, се е заменило с усещането, че след падането на окървавения човек баща ми е изчезнал. В годините споменът за това усещане ще се завръща, оставяйки чувство за допир с нещо много, много старо. Представата за замахващата брадва и кървавата глава ще завършва всеки път със закъснял опит да избягам от тази застинала в съзнанието ми сцена и от спомена за нея. Аз не знам завършека на случката, може би са ме отстранили от драмата, може би това е сторила майка ми. Не мисля, че е трябвало да го прави; ако бях видял лицето на мъжа с брадвата, щях да мога да се отдръпна от него. Той обаче остава до мен и с всяка моя крачка назад брадвата отново се спуска и от лицето отново бликва кръв. Острието сякаш разсича не само главата, но и пространството на две и аз винаги се оказвам в частта с брадвата. Споменът губи своята болезненост от мисълта, че баща ми е напуснал непосредствената сцена. Това е един по-късен момент, вложен в картината от мен; в него баща ми е наблизо и помага на жертвата. Постепенно тази представа за успяла помощ изтласква детето от спомена, сякаш го приспива и аз отново се превръщам във възрастен. В по-късните години кървавата брадва многократно ще се появява в книги и картини, изпукването на съсечената кост ще продължава да звучи. И точно когато ти се струва, че вече си свикнал с ужаса не само на стореното, но и на неосъзнатото, нещата започват отначало. Един падащ в кърви човек, една стена и ти винаги от едната ú страна. Там, където си оставил бащата.

Където може би вече си оставен и ти.

БАЩА И СИН

В късната есен на 1962 г. едно младо момче, миньор в Родопите почина, отровено от взривни газове. След взрива се върнало до началото на забоя да вземе забравените си цигари, вентилацията не работела добре, пушекът го задавил и… край. Миньорите от неговата бригада, уморени и сънени след нощната смяна, не забелязали липсата му. Чак в поселището, в кръчмата, някой се сетил за него. Намерили го миньорите от следващата смяна. Бяло като тебешир. Докато го извадят на чист въздух, докато дойде фелдшерът, и нещастното момче, почти дете, си отишло.

На другия ден неговата бригада дойде на погребението направо от мината. От гробището се отправихме към дома му – бедна кирпичена хижа на върха на хълма. Доведоха един голям бял овен с красиви извити рога. Миньорите го заклаха, разсякоха тялото и го сложиха да ври в голям казан пред къщата. В огъня хвърлиха и рогата на убитото животно.

Пиеха ракия − мълчаливо, сериозно. След известно време стопанката внесе голяма тава с варено месо от казана. Миньорите започнаха да си вземат от него. Спечената от потта руднична прах правеше лицата им неестествено бели. Те стръвно късаха със зъби полусвареното месо.

Влезе бащата, а с него сякаш влезе и започналата буря. Ръцете му стискаха обкичената със зеленина снимка на покойния син. Той седна, подпря снимката на бедрото си и потъна в мрачно съзерцание.

Не забелязах кога миньорите си отидоха, изчезнаха сякаш. От тях в стаята остана само миризмата на пушек и сажди от миньорските лампи.

Последните светкавици на бурята отгромоляваха отвъд планинския рид. Тяхната светлина проблясваше в очите на бащата и нежно играеше върху лицето от снимката.

Мълчаливо излязох. Вятърът донасяше отдалеч тропота на прибиращо се стадо. В тишината на вечерта звънът на клопотарите долиташе като песен. Тръгнах си. По пътеката усещах с челото си допира на влажни клонки от крайпътните храсти. Техните сенки танцуваха около мен, показвайки ми пътя.

Разказите са написани по действителни събития

© Александър Алекс. Дъбнишки