БРЕГОВЕТЕ НА БОРИС РАХНЕВ – ревю на Калин Симеонов
„Рисувам щрихи от Морето на живота
със осъзнатата вина,
че след тази закъсняла пролет
ще ми остане само изпепелена суета.“
Борис Рахнев
БОРИС РАХНЕВ ДОПЛУВА ДО НЕЗАСТРОЕНИ БРЕГОВЕ
Борис Рахнев живее тихо разкъсван между града и селото в случая Горна Оряховица и Горско Ново село, защо-то корените на живота му са дълбоко в душата му. Неговите осем книги „Осъзната вина“, „Студентски истории“, „Изпепелена суета“, „Щрихи от живота“, „Нашенски истории“, „Закъсняла пролет“, „Десет разказа“ и накрая, още миришещата на печатарско мастило „Брегове“ представя като във вълшебно тримерно пространство хора, някога живели в Горско Ново село, но в това пространство те са живи, а стара източна мъдрост казва, че човек е жив, докато е жив спомена за него.
Борис Рахнев създава пантеон неръкотворен, но жив, не студен и навяващ натиск за безвъзвратно велики събития. Пантеонът на Борис Рахнев е животворящ, пълен с един невероятен дух на вечност, в него като далечна камбанка, ще звъннат познати гласове…
Той затова и пише. За вас, приятели, за ония, върху които, като сме хвърляли шепа пръст на ковчега, сме усещали как с нещо си отива и нещо от нас.
И за да го запази, в сърцето му се е отворило широко за вечното „написаното остава“.
В морето на живота Борис Рахнев доплува до все още незастроените с железобетонни пещери брегове, нито пък до утайките, смятащи се за каймак.
Бреговете, край които ни кани да седнем, да потопим боси крака във вечната вода, на гости, чисти.
*
Но нека представим Борис Рахнев и като поет, и чрез фотографиите му от истинския живот.
ВИНАТА
Непощадени листопади
в малко есенно селце,
как остро скърца дървояда
забит в самото ми сърце.
И аз по-ясно виждам всичко :
изгубеният бащин дом
сред избуялата трева,
астмата, крушовия клон,
тук колко гласове познати
ми носи синкавия здрач
и този мъртъв поглед … тате
и маминият безутешен плач.
Какво остана – няма нищо.
Студени сенки, празен дом.
Не ще ме топли бащино огнище,
съвсем ненужно като мен.
Добре, че все пак дървояда
прогонва златна тишина
и ме затрупва листопада
на осъзнатата вина.
САМОТАТА – ЧЕРЕН ПЛАЩ
Понякога светът се обръща наопаки и самотата те обгръща с черен плащ.
На един приятел, който скита по света със скъсан чадър
Моя единствена стряха и обич.
Как да ти кажа добре съм – не мога.
Как да прикрия колко ми липсваш,
прехапани устни светът да не вид.
Фасада на крепост… отвътре се чупи.
Наистина днеска това ни се случи?
Крия сълзите си в крилете на чайка,.
светът не е място за хора без мярка.
Моя единствена, изпрати ме с молитва,
светът да не види как чувствата литват.
Краткото полупредставяне на Борис Рахнев поднесе
Калин Симеонов
