БУНТЪТ НА БЕЛИТЕ МИШКИ – поезия на КОЛЬО КОЛЕВ

АЗ СЪМ СБЛЪСЪК

Аз съм сблъсък.

Аз съм стена.

Аз съм

усмирителна риза.

И онази

онази тъга,

която във никакви

думи не влиза.

Аз съм плът.

Аз съм душа.

Смесени

във епруветка.

В пропорции

точни

за света.

Но нещо

не излезе сметката.

И станах сблъсък.

Станах стена.

Станах

усмирителна риза.

О, божества!

О, божества!

Защо?

И къде

ни зазидахте?

ПОРЯЗВАНЕ

Не знам на него ли сме –

или не.

Но ръб е. И е остър.

Порязване. Кърви небе.

Със мириса

на Господ.

Кръв попива във пръстта.

Съсирва се

и почернява.

И от бели семена,

никнат стръкове

Измама.

БЯГ

Все още на моменти

спомените ми се будят

и рухват монументите

на делничната лудост.

За да видя пак пред мен

полетата от детство,

с онзи цвят зелен

и мириса – на вечност.

По тях да хукна бос –

неуловим за всяка грижа.

Забравил вечния въпрос:

Защо…защо ни има?

ПОСЛЕДНИЯТ СТИХ

Последната буква

от последния стих.

Последната крачка

и падане.

Колко гладък е само

белият лист.

И ти няма

за какво да се хванеш.

Колко тихо е само

долу, в подножието.

Колко –

мастилено, тъмно.

Но без това би било невъзможно,

невъзможно –

да се завърнеш!

И от нулата

пак да качиш

отвесния склон

към първата буква.

За да не е последен

последният стих.

И да има от къде

да паднеш

и утре.

НЕБЕ

Крилете свенливо отричат,

че някога с тях съм летял.

Морето

твърди,

че е плитко.

Небето,

че няма олтар.

И никакъв Бог

не е видяло,

през своя

дълъг,

дълъг

живот.

И аз съм просто

случайност.

Аз съм просто

едно

дете,

което порасна…

Не му вярвам!

Не му вярвам…

Но стана ми страшно,

че в мен проговори

такова

небе…

ЗА ЖИВОТА!

И все пак животът е прекрасен!

И аз с живота се целувам.

Знам, ще е нещастен

този порив…Но съм влюбен!

И дори когато всичко свърши

между нас с целувка по челото.

Ще твърдя на всички мъртви,

че си струва. За Живота!

© Кольо Колев