БУРЯТА – поезия от Валентина Григорова

Ти ли каза на бурята да си тръгне?
Или това беше някой от моите Ангели?
Ти ли спря силния вятър,
И донесе ми бялото слънце?
Гледам го, и не вярвам на чудото,
Или вярвам?

Никакви бури не искам,
Честно казано мразя бурите
И не ги викам – те сами идват обратно.
нека ходят, където По-им се радват.
Аз откачам от звуци на тътени,
И пороища, сякаш аз плача.
Сякаш аз плача.

Тук съм, ще излетя през прозореца
На дървото отсреща,
И няма да падна.

А небето над мен, все тъй свъсено е
Но ако запазя равновесие,
Поне малко –мога да вися
И надолу с главата..
Изтръпват ми пръстите –
Как да хвана китарата?
Пуша много, тревожно ми е …
Ще ми изхвръкне сърцето от толкова тупкане !

Стой тук, мое сърце
Не откачай, поне още мъничко –
Стой тук, мое сърце
Още пет минути да погледаме слънцето.

Излиза буря.
Твърде е задушно за октомври,
И вероятно за това
Така люлее стръвно вятъра, и клоните и моята глава.
Главата ми къде е?
Сякаш всеки миг ще падне,
Но този страх – не ще му позволя
Така брутално гърлото ми да захване –
Дано успея!
Понякога съм малка птица,
Която въпреки посоката която е намислила
Отнася вятъря на някъде.
къде ли?
И не пита.
Това е моето усещане за давене,
Но мисля че се давя в страховете си –
Сега ще се изправя
И ще тичам,
Ще се напълнят очите ми с прах ,
Но ще тичам.
От запад се задава бялото,
Зад облаците свети силно слънцето,
Денят е още малко в пазвата ми
Денят е още малко в стаята.
Люлее клони, стряска ме
Горещия необуздан, разхвърлял пясъци
Разкошен вятър.
Заваля. Покапва леко, но усещам
Как сърди се небето смръщено,
Но моята надежда е във бялото-
От запад, откъдето гледам слънцето.

© Валентина Григорова