ВАРИАЦИИ на тема ПОГЛЕД – поезия от Александър Алекс. Дъбнишки
Нощ без светлик и без цвят;
свят на изначалното черно
с допир без усет докосва очи;
ставаш въпрос:
„Взори мои, къде сте?“
А поглед бе нявга,
сега е без него покой.
И бяха нощи
в сън неизбродени
птици – от очи недогонени.
А тебе,
неспирно тебе те носи
безкрайният миг на словата
„Съм“ след „Не съм.“
Нощни скиталчества
когато улиците стават еднакви
и те правят бездомен,
сякаш усетил утрото дух
е забравил пътя назад.
Но идва тогава страхът
от някакво орисано връщане,
от прастария миг –
до болка еднакъв.
И без поглед оставаш –
прибран от залязла Луна,
ще си спомни ли нявга за теб.
А помниш –
имаше лунна пътека,
без начало и край,
без тръгване, без завръщане.
Без страха и от двете.
И е някак странен изгревът.
Ако можеш без поглед да видиш.
Ако има нещо останало
в теб
да изгрява.
Носят с крилете си времето чайки,
а кацнат ли
става покоят гнездо, твоя поглед,
останал без тебе, прибира
ведно с моменти и дни.
Уморена от времето
върху погледа чайка понякога каца,
сякаш те търси отдавна отишъл си миг.
Не искаш
намиран да си дори и със слово;
лица побелели
в неспирна редица ще те крият от теб.
А погледът сякаш чува гласа ти.
−Бягай от мене; виж и брегът ми
без чайки остава. Мъчително чезнат −
ден подир ден.
Lugano
© Александър Алекс. Дъбнишки
