ВИРДЖИНИЯ ПО ВЪЛНИТЕ – поема на Рени Васева
„Коленете ми – розови плаващи острови…“( В. Улф, „Вълните“)
Казах ти, че коленете ми
са розови острови
сред зелено море.
Коленете ми топли очакват
сянката да се премести
и пладнето да подпали желанието,
да прогори тънката кожа,
да разлее лава по стъпалата,
да разсипе вулканична пепел по дланите…
Поляната е заглъхнала опожарена,
само цветето между бедрата ми
свенливо подава глава.
Казвам ти : „Моите розови острови
ще те удавят!“
„Листенце от роза пада във водата“(В. Улф,“Вълните“)
Рози във вазата на деня, мисис Далауей,
мъртви, с разкривени длани,
виждам – вените им кафенеят
в презрялото есенно пладне.
Твоите рози във вазата, мисис Далауей,
вярата ти в непоклатимостта на битието
с тортата и коледната пуйка, сладките
и шоколадовия мус…
Прекрасен празник, мисис Далауей,
и толкова цветя във вазите,
и този сладък пай, най-сладкият
в убийствената самота,
заключена във призрачната нощ
на болката зад тънките решетки
на някой, заболял от недолюбване, панелен дом.
Цветята ти от ранното събуждане,
закупени със този, как му казваха, ентусиазъм, умрели са във вазата ти,
мисис Далауей, и в застоялата вода
се утаявам аз – прахта на паднало листо от роза…
„Часовникът с лице на месечина ме гледа..“ (В. Улф, „Вълните“)
Лице на месечина намига и тиктака
в часовника на долния етаж.
Тъмнеят стаите и мракът се разрежда
от светлата пътека през полето –
струйка мляко, процедена от чашата на пълната луна,
обърнала сребристи ръбове
към къщата, прозорците и моето легло,
дори часовникът ми, казах ти,
е кръглопълнолунен и отмерва часовете, минутите, секундите
във призрачните стаи.
Прислужницата носи късната вечеря,
а думи ме заливат, понякога безсмислени и винаги ненужни.
Кому би хрумнало да ги записва денонощно и да им дава глас?
Нахлуват часовете, луната от часовника
внезапно се разсипва по моето легло
на светла лунна прах…
„Седим, обточени с мъгла. Представляваме безтегловна територия…“ (В. Улф „Вълните“)
Мъглата е обточила перваза,
а къщата, размахала стрехи,
във следващия миг ще се опълчи
на есенната меланхолна гравитация,
ще полети над сивото поле,
над сребърното шалче на реката,
ще повлече със себе си страха
и всичко онова, което крия
далече от очите и сърцето си.
И аз ще се издигна в безтегловност,
а долу ще останат тежки, вечни
на стаите завесите от плюш,
писалищната маса с перодръжката
и старата ми пишеща машина,
която се размазва във мастилено
на всяка главна буква В.
Море е буква В, море
и два безлюдни екзотични острова,
обточени с мъглата на мълчанието
и само призрачните палми търсят слънцето
и си припомнят нежните обятия
на мъж, доплувал отдалече със вълните,
един невинен Робинзон Крузо
със корабите си, удавени и разнебитени,
и семената на опазени мечти..
„Ще си наумя образи на нещата, които най-много мразя, и ще ги заровя в земята…“(В. Улф, „Вълните“)
Нещата, които мразя: мразя себе си
във онова дъждовно утро,
когато къщата поскърцваше през зъби,
намусено поглеждаше навън,
полето беше все така изгубено,
листата се отронваха със кротка жал
и аз лежах в студената постеля,
вълните й заливаха бедрата ми
и после задушаваха в прегръдка
моя дъх – единствената ценност,
която притежавах сред водите
на всемирното мълчание…
А знаех, че ще трябва да говоря –
орисани са думите ми след потопа
сами да си намерят остров.
„Трябва много предпазливо да пристъпвам, за да не падна от ръба на света в нищото…“ (В .Улф „Вълните“)
Да пристъпвам…
Моите малки крачки във всемира,
ти ги чуваш, казваш ми,
отеквали по коридорите
на тази празна къща,
която всеки собственик
ще продаде със безразличие.
Да пристъпвам,
без да се страхувам,
че реката ме отнася право там,
където залезното цвете е закичило
русите коси на неожънато поле,
потънало във плод и изнемога
след всяко свое раждане.
Да пристъпвам…
А крачките ми са торта и влагата
на земното кълбо,
което моите пети завъртат изненадани,
че нищо в този свят не свършва….
„…порцеланът на чинията сякаш се разтече, а стоманата на ножа се втечни.“ (В. Улф, „Вълните“)
Синята порцеланова чиния
разплиска топлото море,
в което плаваха днес платноходите
на кубчетата хляб с масло.
Те запотъваха един след друг,
ударили се о скалата на една
безапетитна сребърна лъжица.
Светът се завъртя около моя ден,
безвкусен и отчайващо самотен,
със приглушено его, без никакво либидо
и взрян единствено във видимото безразличие
на градските стени, на каменните мостове,
на кулите с тиктакащи часовници по тях.
Тик-так, тик-так, отмерваха страха ми
железните стрелки
и в своя бяг във кръг създаваха у мене
усещане за някакво потъване.
И аз оставих ножа на покривката,
а той прокапа с цвят на млада кръв и старо вино.
Една салфетка, избродирана с коприна,
състрадателно реши да го изтрие…
„Винаги и във всичко има разказ. Аз съм разказ. Луис е разказ. Има разказ и във ваксаджийчето, и в човека с едно око, и в жената, която продава миди…“ (В. Улф, „Вълните“)
Разказваш ми за миналото лято,
когато оня град с люлеещите мостове,
с часовниците, с белокаменните здания
те молеше най-сетне да останеш
и да се сгушиш в нежната прегръдка
на сините сатенени чаршафи,
а броката, налепен по огледалото
във тясната хотелска стаичка,
примигваше щастливо срещу тебе
под нощното болнаво осветление.
Разказвам ти за улиците в моя град,
за милата Клариса с тези рози
и как вървим във утрото, а розовите
облаци се люшкат над главите ни,
а юни е разсипал своите бои
и четките му по паважа са зелени.
И ето ни, с Клариса си открадваме
две тънки четчици и с тях рисуваме
по бялото платно на паметта ми
една, разцъфнала сред зимен ден, поляна.
Разказваш ми, че все пак си останал,
пребродил си из всички тъмни кътчета
в подмолите на градската река,
ленива, по-ленива вече даже
от летните задрямали следобеди,
когато листовете с напечатаните думи
са натежавали в ръцете ти,
очите ти с клепачи теменужени са се затваряли
и ти безгрижно си отплавал във фотьойла
към бреговете на едно мечтано сбъдване.
Разказвам ти отново за Клариса
и как се вслушваме във гласовете
на градските часовници, които
и тая сутрин бъбрят суетливо,
как, слисани от оня мъж с едно око,
изпускаме цветята насред улицата,
а после ги събираме, допрели длани,
треперещи, че някое листенце
ще поиска да остане сам-самичко
сред реката от толкова щастливи непознати.
„Ще взема мъката си и ще я положа в корените под буковите дървета. Ще я разгледам, ще я опипам между пръстите си…“ ( В. Улф, „Вълните“)
Корава е мъката ми, корава
като сухата коричка от хляба,
паднала снощи под масата.
Само нощ, а дъхът
на сладост и ситост
е изчезнал в тъмата,
прахта от килима –
полепнала по кафявата кожа,
запушила нежните пори
и хлябът не може да диша.
Виж го в краката си
моя хляб, моята мъка –
коричка от световната пита,
опечена някога
в огнището на звездите…
„Неотложността на всяко нещо е страшна“ (В. Улф, „Вълните“)
Неотложените пътища всяка сутрин,
неотложното събуждане,
звукът раздира тънкото платно на сънищата,
часовникът е струпал сред стаята пустиня
на часовете тътнещите пясъци
без глътчица оазис…
Неотложените крачки до кухнята
със стария халат и с чехлите,
които дълго търся под леглото.
Сънят е залепил очите ми
и хоризонтите са някъде далече,
съвсем е неотложно да изтърпя закуската
и неотложения разговор със себе си,
със болката и спорещите гласове.
Те шепнат, после викат,
после ти, любов, си моето спасение
от собствените ми водовъртежи.
А ето и кафето, не дърпай още,
моля те, пердетата, виж тази прах,
акарите ми носят неотложеното пладне,
а после сенките ще припълзят
и пак ще ме нападне онази сладка мисъл –
за неотложената смърт…
„…Сърцето ми пуска котва като платноходка, чиито платна се свличат бавно върху бялата палуба…“ (В. Улф, „Вълните“)
Бялата палуба, Ленард, бялата палуба,
водата е жълто-кафява,
камъкът в джоба ми натежава,
палтото попива речната есенна кал,
обувките вече плават надолу
като военни подводници.
Едно водорасло закрива очите,
които гледат все още нагоре,
а там самолети браздят
небесната нива, безплодна, безрадостна,
с удавени в синьото наивни птичи ята.
Сърцето ми, Ленард, котва пуска в реката,
заглъхва сред залеза
заедно с грохота на машините,
заглъхват в подводното царство
и гласовете ми, главата олеква,
петите ми боси стъпват полека
върху бялата палуба…
Рени Васева
