ВИСОКА СИНЯ ЛУНА – стихотворение на Снежана Стамова

Сънят ми се спъва и пада бързо.
За спъване – сръчен е.
А, безсънят, ниже мисли.
Всяка една бди за друга. Нелесно е.
Луната – висока, уютно мълчи.
Достойно държи се, на разстояние.
Обичам я. И тя знае как да цени,
онези, подобни на нощ състояния.
И целува по сестрински, и по очи.
Не пуска корени и клони,
чиста проба послание.
Не продава евтини думи,
знае от какво са направени.
И мълчи. Превода, ясен е.
Тя не играе на дребно,
когато бият камбаните.
Тицианова е Луната,
синя и гола. Голяма е!
На мен ми е плътно,
транзитно и ъглово.
Тя изпъва тетивата ми
и бди. Да не пропусна
центъра на окото й.
Синьото. Лявото…
Събужда се сводът
и независимо цвета и фазата,
праща Селена, да гони дявола.
На няколко трети,
от висока, чаша кафе –
денят ме застига.
Удря гонга и
ме запраща в играта.
Застига ме по стъпалата,
поставя ме на колене.
Отнякъде пристойно
забива камбана. Аз, прималяла
от Селенското синьо,
съм само невинно,
недоспало дете.

Снежана Стамова

Из „Отвътре навън“, изд. gabriell-e-lit, С., под печат