ВИСОКОСНИЯТ ДЕН НА ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА – рецензия на д-р Никола Бенин за стихосбирката „Високосният ден“

Ще започна с това, че книгата заслужава да бъде прочетена и да бъде представяна многократно. Аз избягвам силните думи, но стихосбирката „Високосният ден” е явление в настоящата 2018 г.
„Високосният ден“ на Габриела Цанева – това е стихията на разкъсването на безплодния ден, на безплодното битие, на безплодното време.

През цялата история на литературата, поети и белетристи, постоянно изграждат образа на времето и философстват, прекланят се, възхищават се, формират представи за вечност.
Времето е битийна категория, чрез която се мисли преходното и непреходното.
Времето в стихосбирката е изведено извън опозицията крайност – безкрай-ност и е обвързано с еженевния живот, но остава извън ежедневието.
Лирическият „Аз“ е потопен в застоялото време, живее в тоталното безвремие и същевременно страстно желае да се откъсне от него.

Подредбата на стихотворенията във „Високосният ден” изграждат три смис-лови полета, които можем да назовем „Тяло и свят”, „Дни на седмицата” и „Отсъствието във въл-шебната любов”.
Поетическата книга на Габриела Цанева е мното добре проблемно-естетически организирана, за което явно, заслугата има и редакторката на книгата Надежда Александрова.
В този аспект, първото, програмно стихотворение „Високосният ден”, което дава и името на стихосбирката, сполучливо открива лирическите хоризонти и задава диалогичните посоки за възприе-мане на художествения свят на поетесата.

Тихо изтича високосният ден –
подаръкът на календара,
откраднат от природата.

Тиха тъга преде
примки по бузите –
миглите
заприличаха на бесилки.

Нощта е вън, зад завесите –
обляна от бялата луна.
Сгушила е в шепи
цялата земя.
Мракът бавно изтънява,
като скъсан плащ,
като мираж,
като черен сняг,
като бряг,
залепнал
на клепача.
Чакам утрото –
не е кълвача,
капе
тишина.

Габриела Цанева върви по дирите на живота, или бленува за неизживян, нес-бъднат живот, който не е нашият, но използва поетически образи, за да ни каже, че може и иначе да се живее. В сти-хосбирката „Високосният ден” са опоетизирани с елегантността на пости-гнатото поетическо майсторство множество мотиви. Мога да кажа, че има много нива на четене, през които може да бъде разбрана и съпреживяна тази стихосбирка и всяко от тях открива раз-лични страни на богатия поетически свят на Габриела Цанева.

Тя ни отвежда както в днешния свят, така и в света извън нашето битие. Тя говори за цикличността на времето и същевременно, както всяка поетеса, не може да отмине темата за любовта, която е основна тема в поезията.

Няма да се спирам на тези три смислови цикъла, които се открояват в стихосбирката, а само на онзи, първият, който дълбоко ме разтърси, преди всичко с необичайния подход към описанието на отношението личнот-живот.

В цикъла, който нарехок „Тяло и свят”, поетесата разкрива живота чрез тялото. Но това не е тялото, за което говори Михаил Бахтин, това не е и еротичното тяло. Това е измъчващото се тяло, затвореното тяло, тялото в един свят, без святост, където думите са събитията, които не можем да достигнем. Човекът е показан чрез тялото без думи. Тук виждаме човека без думи, или затварянето в тялото, чрез отнетите думи… липсата, изграждаща стени… и азът, който без думи ги преодолява, за да се осъществи.

Всеки един читател може асоциативно да си представи в какъв свят живее лиричестият аз. От друга страна, въпреки пласта на тъга, който е нормален за един свят, в който думите глъхнат, читателят е завладян от енергията, която се нагнетява от противопоставянето на лирическия „А“з и света – светът като ежедневие и като пространство-времето на битето, в което съществуваме в проти-воборство.

Текстът е прочетен на 11.12.2018 г. при представянето на „Високосният ден” в РБ „Любен Каравелов”

д-р Никола Бенин