ВЛАК – поезия от Рени Васева

Полето в зелено
се разтвори на хоризонта,
потече на ручейчета
(въпреки гравитацията)
и се вля в небето –
най-щастливата локва,
където боговете
цамбуркаха боси
и играеха с облаци
и със мълнии.
Влакът погълна
хората на перона,
чантите, куфарите
на колелца,
майките с деца,
бабешките торби
и всички съдби
на влюбени и разлюбени.
И аз се изгубих
в най-дългия влак
на земята,
проточил снага
през полята с дъха
на машинно масло,
с един възрастен
локомотив, щастлив
в този толкова летен ден,
най-летния, да бъде
с мен, да ми праща
искряща усмивка,
да свири с уста
съвсем по гаменски.
Щастлив от махленското
„бате“, от аритмията
и световъртежа,
дето борехме с хапчета
от аптеките“Марешки“,
щастлив от копнежа
да се види в очите ми –
беше все още жив.

Има ли място
в купето за мене?
До вратата ще седна.
Събувам обувките,
уморени от ходене,
петите горят,
залез някакъв
тича ли, тича – окървавен
в последния гърч
на хоризонта, а полето
отвързва хиляди сенки.
Има ли място
в купето за мене?
Още виждам
тези есенни
странни усмивки
на червени дървета,
поели кръвта от небето,
потопили всяко листо
в тази зейнала рана.
Кърви есента,
кърви в самотата си
божественото светило.
Усмивките на дървесата
все повече заприличват
на евтино,
ярко червило.
Полето умира
в дланите на планината.
Мрак. Беля ябълка,
острието реже
ръката ми.
Влак на живота –
каква фалшива нота
звучи в ума ми беден.
Тази ябълка
в ръката ми
трябва да е последната.
Свири влакът,
тунелът се среща
със светлината…

Реката тече
в обратна посока.
Едно прашно перде
се развява,
боядисани в охра,
дърветата съхраняват
всички погледи
от купетата.
Пластмасовото шише
с минерална вода
се поклаща като махало.
Майката срещу мене
завива детето си
със синьо одеяло
и разтревожено
гледа прозореца.
Няма река в очите й –
мътни блата
на съмнения, главоболие
и безсъние.
„Ще затворя прозореца“-
казвам.- Само да хвърля
поглед в реката.“
„Разбирам.
Вчера и аз исках
да се удавя…“ –
съчувствено ме поглежда
жената.

Стоим на гарата,
а часове се точат
и имам чувството –
до Сътворението.
Назад сме с времето,
а лудостта клокочи
в очните ябълки,
където болката
се заиграва
с една молитва
за любовно бдение.
Стоим и пушим,
не помръдва влакът –
едно видение
в този есенен дъжд,
разкиснал фасадите,
напоил керемидите
като хлебни филии
в гореща попара,
проникнал до клетките
на малката гара,
подхлъзнал ни стъпките
на есенни влюбени,
покрил очите ни
с воали от кал…
Стоим сами
в тази удавена вечер,
а механизмът вече
съвсем заяжда,
прозорец към рая
не се отваря.
В мъглата гарата
размазва пейзажа си,
а аз си представям,
че нас ни няма
и че сме само
мислени очертания,
дори и влакът,
в който попаднахме,
е навярно
екзистенциална измама.

Тихо, тихо се кланят
дърветата
пред очите ми.
Този влак се изнизва,
подредил в броеница
купетата.
Преминавам
пред всяка врата
и се вглеждам
в унилите сенки,
поизгърбени,
седнали свити
в пещерите
на своите утроби.
Някой сънено гони
вагоните,
отплеснати в нощ,
която не свършва
в тунелите,
и пази в зениците
на смъртната сянка
вечен копнеж
по завръщане…
Отминавам –
кротък бродник
във влака,
а сърцето ми чака
смутено
на някаква гара
да слезеш,
някакви сини цветя
да ухаят
сред летния залез,
да помахва с ръка
бариерата на шосето,
да потънат петите
в прахта,
мека, топла и светла,
а семафорът,
избухнал в червено,
да крещи срещу тебе:
„Спри, огледай се,
не заминавай!“
И те виждам
как се навеждаш
и бавно оставяш
в краката ми
големия куфар,
изпълнен с надежда.

© Рени Васева