ВНЕЗАПНИ ДУМИ – статия на Лъчезар Селяшки, посветена на личността и творчеството на Кънчо Великов
(За „Внезапни думи“, литературна критика, интервюта, писма и посвещения за и от Кънчо Великов, изд. „Фабер“, В. Търново, 2022 г.)
ДА ПОЗНАЕШ И ЗАПАЗИШ ВЕРНИЯ ТОН В ПОЕЗИЯТА И В ЖИВОТА
„Внезапни думи“ – „Тревата изсъхва и цветът отпада, а словото пребъдва от род в род“.
Съществена е взаимовръзката между внезапно появилите се в мигове на вдъхновение думи, приютени за нов живот в градежа на стихотворение или прозаическа творба, и тяхната дълготрайност и значимост във времето. И в заглавието на книгата – равносметка на изминатия творчески път на съвременния български поет Кънчо Великов, и в проникновението на видния старобългарски писател и църковен деец Константин Преславски акцентът пада именно върху светлото начало на всички начала – Словото. Словото като съ-творяване на нови светове. Словото като път към познание и себепознание. Словото като пребъдване.
Внезапните думи – поезията. Те долитат като птици, като зов от предвечното. Понякога дълго премълчавани, друг път спонтанно придошли като неудържим пе-сенен ручей.
Поетът е посредникът между божественото, необятното и земното, човешкото. Той е посветеният на непрестанно търсене вестител на тайни и на възвишени копнежи. Поетичната светлина идва при него като непринуден, прекрасен дар, който намира продължение в старанието на пое-та да претвори вибрациите в слово. Поезията – възможност за търсене на смисъла на човешкото съществуване. Поезията – възможност да изразиш свои истини и да ги отстояваш чрез безвъзмездна отдаденост на другите.
Затова е толкова важно да познаеш и запазиш верния тон – както в творчеството, така и в живота.
*
Никога не е без значение къде си се родил, кои са твоите родители, как е преминало детството ти, ученическите годи-ни, кои са били твоите приятели, първата любов. Караисен не е просто селце в Северна България, в равнината, а самобитен свят, дал начален тласък на формирането и израстването на един бъдещ поет и на един човек с характер.
Интересен е феноменът, който можем да определим като творческа щафета.
Понякога тя преминава от прародители и родители на син или дъщеря, на внук или внучка; понякога като енергиен поток от общуването с твой приятел или човек със сродна душа. В случая с Кънчо Великов неведнъж съм мислил, че творческата щафета е завещана от неговия съселянин и приятел, видният съвременен поет Веселин Тачев.
И този творчески порив, навярно в началото усетен по-скоро интуитивно, за радост се оказва по-късно, а и до ден днешен, напълно осъзнат, дълготраен и плодоносен. Той ще подържа духа му, където и да се намира, каквато и работа за хляба за себе си и за семейството си да върши; ще го буди нощем, за да запише своите поетични съновидения, ще го съпровожда при писане на всяко ново стихотворение, при подготовката и издаването на всяка нова стихосбирка.
*
Ще бъде израз на неговото творческо любопитство и желание да отделя време в трудния си делник на шлосер, матричар, галванист и конструктор в павликенската „Вагрянка“.
Ще бъде израз и на благородните му усилия да бъде в помощ по-късно, вече като изграден поет, на свои братя и сестри по перо. И ще му покаже верния път към Литературната група „Цанко Церковски“ към Народно читалище „Братство – 1884“, гр. Павликени, на която става председател от 1995 до 2000 г.
И не само ще организира творчески срещи с изтъкнати поети и писатели от столицата и от различни градове и села в България, но и ще бъде сърдечният и мъдър събеседник и приятел на изградени и известни творци: Янко Добрев, Евтим Евтимов, Станка Пенчева, Иван Цанев, Дамян Дамянов, Стефан Поптонев, Матей Шопкин, Йордан Атанасов, Димитър Горсов, Атанас Мочуров, Борис Данков, Благовеста Касабова, Красимира Кацарска и др.
*
Светло приятелство ще го свърже също така с интересни личности и стойностни автори на поезия, проза и публицистика: Иван Антонов, Людмил Симеонов, Йордан Денчев, Виолета Солникова, Светла Йорданова, Диана Стефанова, Стефан Митев, Веселина Кожухарова, Димитър Палазов, Стефан Моллов, Валентина Атанасова, Павлина Петкова, Антоанета Гулева, Любомир Кенаров и др. Случайно започнало през есента на 1991 г. и прераснало в сърдечно, дългогодишно приятелство ще свърже Кънчо Великов и мен като здрав мост между Павликени, равнината и Сатовча, Родопа планина. Благословено приятелство – най-вече в творчески план.
*
Многобройни са творческите срещи, премиерите на нови книги, отбелязвания на юбилеи на поети, писатели, художници и публицисти. Похвално! Особено на фона на значително намаления (или изобщо липсващ) интерес, особено на младите поколения, към такива културни събития.
През годините Кънчо Великов ще укрепне и ще се обогатява като поет и културен деец. Ще намери своето подобаващо място не само в територията на своята истинска и голяма любов – поезията, но и в територията на литературната критика и на есеистиката. Ще се изявява не само като внимателен, задълбочен читател, но и като анализатор на художествени текстове. При това не единствено на отделни творби на поети и писатели, но и на техни самостоятелни книги. Ще ги представя в обзорни текстове, които няма да отстъпват като литературно-критическо проникновение дори на анализите на подготвени автори.
*
Всичко това Кънчо Великов ще постигне с много четене, с вдъхновение, със старателен труд и постоянство. Той ще отделя и време, за да подкрепи духа на хора, които правят първите си стъпки в поезията или в прозата, или на автори с по няколко издадени книги, които се нуждаят от помощта на редактор. И Кънчо Великов ще стане съставител и редактор на повече от 17 книги (предимно поетически). През годините ще бъде удостоен с редица награди, като участник в национални и регионални конкурси за поезия; ще получи заслужено званията: „Културен деец“, връчено от кмета на община Павликени, „Следовник на народните будители“ – от председателя на НЧ „Добра надежда – 1896“, с. Караисен, почетна грамота „За принос към българската литература“ от Съюза на българските писатели.
Негови стихове ще бъдат преведени на няколко европейски езика. Ще стане член на Съюза на българските писатели, Българския хайку съюз и Международно творческо сдружение „Сцена на духовността“, гр. Плевен. И още – ще подаде ръка на внучката си Десислава Николова като съставител и редактор на поетическия сборник „Очакване“.
*
Запомнящи се със своя достоен принос в българската поезия ще останат неговите 13 издадени досега поетически книги, между които се открояват „Битие“, „Спасение“, „Равновесие“, „Благослов“, „Горят разпятия“, „Благодаря, Живот!“, както и няколко книги с есеистика и литературна критика: „И тече река…“, „Избрани съчинения, том II“ и др.
Много е важно за поетите, освен дарба, освен свой специфичен стил, да притежават и изграден характер. Кънчо Великов е поет с характер – устойчив на несгодите и разочарованията в живота, грижлив към най-близките си хора, особено към майка му, светла й памет, Миронка Николова. Все по-рядко се среща, особено днес, такова истински синовно преклонение пред родната майка. При това поетът обезсмърти нейния скромен и благороден човешки образ в книгата си със сонетен венец „Благослов“ (2007). Не случайно за тази вълнуваща книга памет са написали отзиви и дават заслужено висока оценка такива творци като Станка Пенчева, Матей Шопкин, Красимира Кацарска.
*
Любомир Кенаров, мой състудент, също не остана безучастен и сподели съкровени редове на съпричастност и извисеност. И аз изразих своето впечатление от художествените достойнства и от дълбоката синовна обич на Кънчо Великов в рецензията „Поезията като благослов“. Да, благословени са думите на поета, написал сякаш с кръвта на собственото си сърце и с божието вдъхновение: „Блажена ти, която ме роди.“
Кънчо Великов продължава да върви уверено по своя житейски и творчески път, придържайки се към проверени във времето истини. Убеден е, че поетът трябва да се стреми да опознае възможностите на своята душевност, да я съизмерва с неизменните, вечни стойности в живота, да търси смисъла на човешкото съществуване, изправен пред тайните на пространството и времето, на разума и безкрайния космос.
Лъчезар Селяшки
