ВНЕЗАПНО ДА ИЗЧЕЗНЕШ – стихове на Гео Милев

ГЕО МИЛЕВ

/15.01.1895 – 15.05.1925/

ЖЕСТОКИЯТ ПРЪСТЕН

В нощта след бледните хвалебни литургии
ти пращаш да ме свържат твоите слуги –
под тягостния свод на вечна пирамида
за страшни пиршества ме водиш, Сън!

-О кървава глава във мойто блюдо!
сляп ужас на студената стена –
и призрачния път към призрачния свят отвън,
през мрачни коридори,
сплетени в жесток

без изход пръстен –
вън:
(О, агнец бял! след пълнослънчева зора над Нил,
опръскан с кървави петна,
склонил
глава – без грях, без жалба, без порок…)
Бог говори:

КАЖИ: ВНЕЗАПНО ДА ИЗЧЕЗНЕШ…

Кажи: внезапно да изчезнеш
и да се слееш мигом цял
с шума на уличния празник –
и ти, и твоята печал;

да бъдеш светъл и безличен
сред многоликата тълпа,
да бъдеш шарка от миража
на ярка делнична съдба;

и да не дебнат черни стражи
над твоя малодушен сън –
ни звук, ни звън да ти припомня,
че Вий и Те са – вещ и вън;

и гол от свойта лишна гордост,
без час, без образ и без вест –
да те лелей една велика,
последна, проста радост: Днес…

Кажи: разбираш ли лъжата
на тия гибелни мечти?

-А! истината и лъжата
са кръг – и в него кръг си ти!

О! и узрей в светата пазва
на тоя тих, насъщен грях –
и принеси му в жертва всичко
ти:
своя гняв и скръб, и страх!

ЛУНАТА, СТАРАТА ЗМИЯ, СЪБЛИЧА…

Луната, старата змия, съблича

-дълбоко в черни лесове – зелената
си кожа.
Студената
и влажна нощна тишина е пълна
с дъх на отровни бурени – в поличба
се сплитат немите далечни мълнии
и злобно гърчат мургавия лик
на кръгозора. В миг
над тъмната стена на
света застана пурпурният Демон –
и в мрака пламна неговият вик:

-ОСАННА!
Ти спираш тук; оттук започвам аз.

Ще ти задама едно Защо – о колко земен
си ти, за да не чуеш своя глас!
да не останеш в някой миг без чувство!
Помни: магията не е изкуство –
и злато няма да намериш ти!
На дъното остава черен сок и яд

-мъчение – и с него ти си кръстен!

Затягай здраво пак жестокия
на свойта мисъл пръстен!
Без мечти
не ще останеш ти, но – те болят.

-О знаеш ли де води твоят път? – –
Нощта е без изходи. Аз съм ти.

Над кулата високо пропълзява
луната, старата змия, с корава
усмивка в жълтите очи…

УДАРИ ТРЕТАТА СТРАЖА…

– Удари третата стража!

И аз разкъсах пръстена
– о знам!
и мога вече цял да се разкажа.
Аз изнамерих себе си най-сетне!
да –
аз пред себе си застанах сам
и в огледалото – разядени и бледни –
контурите на моята лъжа!
да –
виждам: прoeктирани са там
пътеките на моята душа
и всичките ми нерви, всички гънки
на жадния ми мозък…
Мойте злоби
и мойте сънища – аз сам през сън ги
разчитам ясно (ах и кой друг – кой би
безследността ми проледил от вън!)

На Истината демонът „ГОРКО ТИ!“
ми казва – аз съм вик из тежък сън
и гърчене в пленителните нокти
на някакъв неврастеничен страх –
Но – аз съм съчетан от диви танци;
но – аз съм въплатен в игра и смях
(Човек! за смях над всичко ти призван си)
и моят златен път ме води пак,
и всякога, към златната Валала,
пред чийто праг съдбата начъртала
е моя сладострастен зодиак – –

Но – да не смееш да се кажеш „Бял
е моята! чист – моят знак!
аз съм роден в щастливата Валхала!
аз нямам врагове на тоя бряг.“

АЗ БИХ ОБИЧАЛ МОЙТО ЩАСТИЕ…

СЕНЗАЦИЯ

Аз бих обичал мойто щастие
и моите случайни радости,
аз бих обкичил в сладострастие
съня на всичките си младости,
във всеки сладък час причастие
бих взел от кратките си радости

-ако да бях в тоз свят един,
не сред усмивки без участие,
ако на бе зад всяко щастие
скрит страх,
ако не бях самин
аз кръстен с горкото причастие
на жълт неврастеничен Сплин.

Гео Милев