ВОЙВОДАТА – разказ на Тодор Билчев
(документално-биографичен разказ за Филип Тотю Войвода, наречен Хвъркатия)
Слънцето потъва нейде зад него, но светлината на удължените му лъчи се разлива, мека и галеща, из селото, като къпе с чистотата си лицата на хората, правещи ги по-светли и по-добри
Седи, както често са свикнали да го виждат двемогилчани, на пейката, под двете липи, пред къщата си. Облечен е в неизменния си черен костюм, с бяла риза, а на главата носи леко накривена, черна, мека шапка. Големите му ръце почиват върху кокалената дръжка на бастуна, а все още живите му очи шарят из пространството, дирейки да открият неповторимото, да се потопят целите в него и, ако Господ е дал, да разкажат на идващите след тях, че да се живее е велико щастие.
Тайно от себе си той е забелязал, че погледът му все се криви към Могилите. Тъй еднакви и хубави, тъй наперено вирнати сред равното Дунавско поле, те му приличат (ама интересно защо чак сега?!) на момински гърди. На напращели момински гърди, тръпнещи за мъжката ласка, от която животът ще потече отново, без никога да е спирал, за да се превърне от нейното плодородие в задъхана и ободряваща Вечност. Селото с къщите са бедрата на тази пищна мома, а ширналите се поля – нейното засмяно, светло лице.
*
– Я, я иди почерпи дяда си Войвода със студена вода!
Чак сега Войводата вижда приятеля си от детинство, че е извадил вода от кладенеца и че внукът му Райко подтичва с бардучето да го черпи
– А така, дядовото! А така!
Воеводата жадно поглъща, а една палава мисъл игриво кръжи край бардучето, пъха се в кладенеца и, засрамена от чистотата му, бързо се губи в трептящия въздух.
– Голям да пораснеш!
Воеводата подава бардучето на хлапето и като го тупва с голямата си ръка по дупенцето, весело го отпраща.
– Добър ден, войводо! – и други идват да пълнят вода и го поздравяват.
Но след последното „Добър ден!” Воеводата остава като гръмнат. Той, дето куршум го не хвана, „страшилището” за Турската империя, стои подкосен, тук и сега, от неочакваността на мисълта, която го е пробола: „Недрата! Недрата на красивата мома с двете могили са тука! Пред него! От този кладенец изтича и в него се влива животът на селото. Той е бил преди него, преди другите, а сигурно и преди двете могили. Бил е и ще бъде след него и завинаги. Не е дошъл родът им случайно тук от Балкана.”
Да. Точно така е. Балканът е негов баща, а равнината е майка му. Техният син, вечността на живота им, пък е той – българинът. Българинът, който трябва да остане такъв, независимо от всичко.
Като пластовете чиста вода от кладенеца в паметта му се плисват спомени.
*
Ето го, мъничък още, мотае се из краката на майка си, а тя тайно трие сълзите си и тежко въздиша. Момченцето чува от хората, че в Одрин обесили чичо му Ангел, че в Търново обесили чичото на майка му Велчо Джамджията. Нищо не проумява малката главица, но усеща злото, което е навсякъде, а най-важното е, че не желае да го понася и от самото начало му се противи. А то идва твърде рано.
Той е едва на дванадесет години, когато турци отвличат братовчедка му Аглика, но тя се самоубива. С братовчед си Иван Проданов, брат на Аглика, се заклеват да отмъстят. А през това време злодеянията не спират.
Двадесет и една годишен. Надзирател е на Беглишкия харман. Кръвта напира в жилите и иска да удави всичкото зло на земята. Ех, младост, младост!…Но ще минат годинките, ще се търкулнат като откачило се колело на каруца и той ще научи, че доброто и злото са като слънцето и луната, като деня и нощта. Едното възхожда – другото захожда. Едното захожда – другото възхожда. Като колелата на каруцата – все се гонят и никога не ще се стигнат. Но това ще знае след време.
А сега е яхнал белия кон на баща си, облякъл е сърмения му елек и е накривил самурения му калпак, препасал е чифте пищови и се пъчи на субашията: „Ха, да те видя какво можеш да ми направиш!”. Конят пръхти, огън изскача от ноздрите му, бие с копита земята и искрите палят очите на субашията. Тъй като гледа тоз кератия, сякаш Московеца е застанал пред него, стряска се и пляска на гавазите си: „Суз! Дръжте гяурина! Той ще ни подпали царството!”.
Не е далеч от истината субашията, но доста далече трябва да гонят левента, за да го хванат и пратят в Търновския затвор. Но видни търновци се застъпват и той е освободен.
*
По един от махала, къщите им да са в покрайнините, да са влиятелни личности в родните си места, да знаят турски отлично – така си подбра момчетата. Пръв с него тръгна братовчед му Иван. Стара клетва ги свързваше, а и двамата бяха луди глави. След това се яви Цаньо. Обзаложи се, че куршум на две щял да разцепи. Малко не му вярваше, като го гледаше такъв нафукан, но реши да опитат. Заби ножа си в повалено дърво и каза на Цаньо да стреля. Без да мери, оня изпразни чифтето и зачака. Войводата отиде до ножа и като видя разцепения куршум, зарадва се. Такива стрелци му трябваха. Но нещо го глождеше, че не може като него и седна до Цаньо, повъртя се, па изпразни пищова си до ухото му. Оня не трепна, но каза: „Не хаби барут и куршуми, Войводо, за щуротии. Ще ни трябват за по-важни работи.”. Воеводата стана, прегърна събрата си и рече: „Пушката! Пушката ще си от днеска!”. И тъй си остана – Цаньо Пушката.
Той, Иван – братовчед му, Цаньо Пушката, Бойчо от Ципорани и Добри Солито от Мишеморков хан – туй беше четата. Душата им опираше вече до зъбите и…се решиха. Обраха турската хазна в Терзиевци. Главен виновник за смъртта на Аглика беше кметът на Килифарево. Двамата с Иван успяха да влязат през прозореца на къщата му и го убиха, но ги усетиха и ги обградиха. Единствен изход остана прозорецът. Пръв скочи Войводата, след него Иван, но изкълчи крака си. Той го понесе на гръб и се спасиха.
*
С умиление си спомня Воеводата за Балкана, но България иска още от него и той е вече в Румъния.
Ех, този „мечтател безумен, този „образ невъзможен” как обърна душата му! Раковски говореше като по книга и действаше. Той беше и разум, и гняв, и мисъл, и сабя, и Дух! Той беше борба! Но я виждаше пустиня, към която се стичат много реки и я заливат. Като пустиня, която става море. Тъй го разбра Воеводата.
После… после дойде пролетта на 1867-ма. Раковски им беше всичко подсказал, но се разболя и затова той, Никола Балкански и Хитов организираха четата.
Добри момци бяха подбрали, клетва се клеха, знаме развяха и… минаха…
*
В Пустията битката беше в разгара си. Момчетата празнеха пушки и въртяха ножове. Озверените турски лица замерваха с думите: „За убитите!”, „За обезчестените!”, „Да живее България!”. „Аман нинежи! Бягайте!” – турците се стъписваха, но се завръщаха и яко ги сгащваха. Нямаше изход. В този миг като нож го порязаха думите на Раковски, казвани за баща му Сава, който ги изрекъл на висок глас в Русчушката тъмница, като напсувал преди това на майка и жена русчушкия паша Мурза Саид: „От умирането по-нататък друго село има ли?”. „Напред, момчета! Да умрем за България!” – с нож в устата и с двата пищова в ръце Войводата скочи срещу врага. Бимбашията Кара Бекир и черкезинът Осман ага първи навириха подострените си бради към слънцето, което вече не им приличаше на полумесец. Момчетата се хвърлиха подир него и пробиха обсадата. После намериха Панайота и минаха в Сърбия… там се видя и с Апостола, знаменосец на Хитов тогава.
След това доста се срещаха с Левски. Писаха си писма, но… Не го разбра. Той беше народът – мозъкът, мисълта, съзнанието, разумът. Той беше грешките и поуките, страданието и свободолюбието, търпението и победата. Истината. За него борбата беше революция, а революцията – борба. Всичко това беше морето, в което се вливат реките, океанът, в който се вливат моретата. И беше в покой. Трябваше да се огледа силата, дремеща във водните капчици. Нужно беше да се постави огромен динамит на дъното на океана, за да се люшне водата и да залее жадната пръст. Трябваше работа – упорита и неблагодарна. Трябваше вяра – по силна и от религия… Не го разбра. Не можеше да го разбере. Макар той тъй добре да го разбираше и тачеше…Жал му е за момчето…
*
През 1875 г. дойде Ботев в Одеса да го кани войвода, но чета не тръгна. За пръв път го виждаше. И за последен. Такъв левент и толкова огън да имаше в погледа! Още тогава видя как изгаря, как се превръща в главня пред очите му. „Свобода или смърт!” – друг път за него нямаше. Той всичко знаеше и освен в борбата, в нищо друго не вярваше. Той беше гневът. Вековният гняв на роба, натискан векове да не кипва, за да опази главата си. Той беше накипелият гняв, разиграното море, хвърленият куршум, свистящата сабя, избилият бент. Той беше пожар! Толкова обичаше народа си и така мразеше покорството му, че бе готов като малко дете да го натупа, за да го накара да се храни. Той беше геният, дошъл както винаги толкова рано. Той беше българският народ, но след много, много години. Колко ли?! Той беше. И остана мечта. Язък за момчето! Блазе на България!…
Ботев и Левски. Като че ли на две бяха разцепили тези момчета Раковски. Единият бе взел едното, другият другото. Сякаш, ако се съберяха, щяхме да имаме истинския и така нужния ни тогава Раковски. Сякаш…
*
– Добър вечер, дядо Войвода! Дядо ми каза…
– А! Райко! Ама ти тука ли си още, момчето ми? Я! Та то вече мръкнало! Хайде голям да пораснеш! – и Войводата бърше мустаци с ръката си, подавайки бардучето на момчето.
Като вижда, че слънцето е залязло, той става от пейката и тръгва бавно към къщи. Там го чака Велика, сготвила боб.
– Утре неделя ли е? – пита Воеводата.
– Неделя. Що питаш?
– Тръстенишкият сбор утре ли беше?
– Утре.
*
На сутринта Филип Тотю впряга воловете и отива на сбора. Като пристигна, тъкмо обявяваха наградата – два вола за победителя. В огромен кръг се разхождаше борецът-турчин, дошъл от Попово само да вземе двата вола, сигурен, че никой не може да му се опре. От половин час подканяха насъбраните българи, но кой ще ти се реши.
– Аз! Аз ще се боря! – излезе напред Воеводата.
Сториха му път. Макар и едър, пред пехливанина той приличаше на дете. Някои се изхилиха, но повечето го познаваха и се запряха. Турчинът лъщеше от пот и зехтин. Бръснатата му глава блещеше като морски фар на раменете, а от носа, от устата му и отвсякъде хвърчаха пръски пот, слюнки и храчки. Погнуси се Воеводата и злоба изпълни сърцето му. Горещатата кръв го блъсна в главата и като се шмугна в краката на противника, повдигна го пъргаво, майсторски го разклати върху раменете си и затисна плещите му върху тревата.
„Т-у-у-у-ш!” – всички викаха, скачаха, свиреха. Нямаше ги предишните омърлушени човечета. „Ех, българино! Българино свободен!” – само това издума Воеводата и като завърза двата вола за колата си, бавно потегли за Две могили. Не мина по пътя, защото знаеше, че ще го чакат, а тръгна направо през нивите. И когато приближи двете могили, без изненада забеляза потръпващите хълбоци на турските коне и лъщящите по човеците железа. Бавно подкара воловете и се прибра у дома.
*
Отново излезе на пейката и се загледа. Отпърво в Могилите, отпосле в кладенеца. След това се извърна, присви очи, закри с ръка слънцето и като гледаше така към Балкана, издума: „Колко е далече, а какъв е голям!”. После се прибра при Велика и рече:
– Нахрани хубаво белите кончета! Утре тръгваме на сватбено пътешествие към Балкана!
– Само туй останало! Да стана за смях на селото!
– Тръгваме, булка, тръгваме!… Че и първа нощ още не сме карали…
– Чумата да те тръшне, обеснико! Няма да мирясаш!
Велика крие кискането в шепата си, а Воеводата седи замислен сред двора, загледан сега къде кладенеца и Могилите. След това тръсва глава, окопитва се някак си и казва, че отива да си легне…
Лека нощ, Войводо… До утре…
Тодор Билчев
Р.Р. Филип Тотю е роден на 10.04.1830 г. в махала Гърците, Търновско
Умира на 22.03.1907 г. в с. Две могили, Русенско
Разказът ще бъде публикуван и в печатното издание на брой 2/2023 на списанието по повод 193 г. от рождението на войводата – бел. ред.
