ВОЙНАТА – стихове на Рени Васева

Повдигам лице (пак съм спала
на твоята възглавница),
отварям, прогорени от нощното бдение,
уморени зеници, вън зората лепи
мокри птици по дървета и храсти,
по затрупани, боклукчиви тераси.
Климатици, замаяни от въртенето,
се вглеждат във мене,
аз ги виждам как запридат дъжда в тънка есенна прежда,
и макар че е юни, лятото свършва без време
с незапочнало мъртво безвремие…

Повдигам ръце за прегръдка,
но само будилникът мърка като котка,
потънал е в сумрака на нощното шкафче,
съвсем изостанал, съвсем изоставен,
само няколко удара още
и сърцето метално ще спре,
а стрелките ще сочат пет и петнайсет.
Пет и петнайсет е, вият сирените вече,
пожарено утро разцепва небето на две,
нечии топли сърца учестено се спъват
по стълбите, после слизат най-долу,
охладени, замразени, съхранени,
за да бъдат погълнати за вечеря
от поредното гладно чудовище…

Пет и петнайсет, а приказки няма и няма,
не сме ги измислили още, думите бягат,
думите плачат в пресъхнало гърло…
Аз прегръщам твоята топла възглавница
и се връщам в съня, за да мога да спра
на времето жестокия бързей…

*

Един малък принц
до пейката долу
отглежда червена роза,
астероид е площадката,
очукан от времето,
с олющена синя боя.
Момченцето има
само лопатка,
скъсани гуменки, руса коса.
Двете гуменки, вижда се,
вече са малки,
петите стърчат,
но какво от това…
Момчето е клекнало
до своята роза,
снежинки танцуват –
дяволски сажди,
разголени яростно,
панелите зеят,
огнището слънчево
няма кой да подклажда…

*

Черна нощ,
затъмнени прозорците,
в ръцете ти –
онемяла хармоника,
нощното стълбище
с пречупен гръбнак
бавно пълзи нагоре.

Праща ли Господ
все още звезди,
хвърля ли лунна пътека?
Пенлива, кипнала от сълзи,
по земята пълзи полека.

Аз се вглеждам надолу
и виждам сред тъмното
улична лампа светулкова,
една детска площадка
с черна пясъчна урна,
а смъртта се люлее
на люлката…

*

Войната приседна
на тротоара, а детелината,
нацъфтяла
в кварталната ни градинка,
помръкна, сви се,
прибра си зеленото
и даже не каза,
че ще замине далече.

„Бягаме!“ – рече глухарчето,
наклонило глава
към любопитната сврака,
която беше повлякла крака
покрай една много мокра
(след снощния дъжд)
и съвсем млада локва.
„Не издържаме вече!“

Войната, уморена
от вривове, от ракетен обстрел,
съсипана от това непрестанно
лутане по гробовете
на деца и на старци,
внезапно отстъпи…
Не искаше да прегази
двете вързани люлки
и боядисаната в червено
пързалка.

Рени Васева