ВСЕКИ Е ПОЛЕЗЕН – разказ от Зоя Раднева

А беше толкова величествена и красива, когато пристигна!

Ухаеше на прясно окосена трева и люляк. Облечена цялата в златисто жълто, преливащо към зелено, със слънчогледови коси покриващи земята.

-Ох, колко красива беше, – въздъхна малкото листенце, огледа се тъжно и като видя , че бе останало едно единствено на дървото, потръпна от отчаяние и страх!

Вятърът сега бе неговият най-голям кошмар. Не искаше да последва съдбата на другите листа , които бяха изпадали на земята, там високо се чувстваше по-добре. Унесено в мислите си, горкото листенце дори не забеляза пъстрото игриво птиченце, което беше кацнало на съседния клон и го наблюдаваше

-Какво ти е защо трепериш така? – изчурулика весело то.

Листенцето се огледа изумено, впери взор в птичето и едва дочуто промълви:

-Виждаш ли този пъстър килим , който е покрил земята? Това са моите братя и сестри. Не искам да последвам съдбата им, мога да бъда все още полезно на някого. – с треперещо гласче отвърна все още свежото листенце.

-Ха , ха – присмя се птичето – та ти си едно обикновено листо, не виждам с какво и на кого можеш да бъдеш полезно!

Тези подигравателни думи още повече натъжиха листенцето. Погледна птичето, искаше му се да каже нещо в своя защита, но имаше ли смисъл. Потръпна отчаяно. Наистина ли е толкова непотребно, наистина ли бе дошъл и неговият ред?

Уморено от тревоги и емоции, листенцето се сви и заспа…Утрото бе слънчево и топло, но за негов ужас имаше лек ветрец, горкото бе толкова отчаяно и изтощено от предната вечер, че и без това едва се задържаше на клончето, а сега и този вятър… Тъкмо се беше отдало вече на отчаянието, когато усети, че някой кълве дръжката му, надигна поглед и видя една голяма пъстра птица.

-Но какво правиш? Моля те, остави ме! – примоли се то.

-Съжалявам, но вчера един ловец простреля моята рожба, крилото и е ранено и не може да лети, а аз вече трябва да отлетя на юг, за жалост малката ми рожба няма да може да ме последва! – тъжно изчурулика птицата.

-А аз с какво мога да ти помогна – изплашено попита листенцето.

-Ами гнездото ми има дупчица, откъдето то може да падне, или настине, смятам да я запуша с теб. – говорейки птицата откъсна листото и полетя с него. Не след дълго кацнаха на едно гнездо , колко бе голяма почудата на листенцето като видя на него птичето от предния ден! Горкичкото се бе свило на кълбо от отчаяние и болка.

-Здравей , промълви тихо листенцето!

-Ти не си ли онова листо, с което вчера се подиграх? – изчурулика тъжно птиченцето.

Листенцето само кимна в знак на потвърждение, без да каже и думичка, боеше се да не засегне и без това натъженото птиче. В този момент долетя майката на птиченцето, взе внимателно листенцето и запуши с него дупката, която бе зейнала на гнездото.

-Сега вече съм по-спокойна, топли моята рожба и внимавай да не падне, ,промълви тъжно тя -бърна се към своята малкото птиче, погледна го с насълзени очи и отлетя.

– Аз бях толкова несправедливо с теб, а ти ми помагаш, дори без да ме упрекнеш! – проплака птичето.

– Но аз се чувствам щастливо, че ти помагам, а и в интерес на истината ти също ще си ми в помощ. – отвърна листенцето.

-Но как, с какво мога аз да ти помогна? – недоумяваше птичето.

-С това, че в студените нощи ще ме топлиш с телцето си , усмихна се вежливо листенцето, а и вместо на земята съм толкова високо!

От очите на птичето протекоха насъбралите се от раздялата с майка му сълзи.

-Значи, ще сме си полезни взаимно? – изчурулика то.

-Всеки е полезен с нещо на някого, дори и да не го знае. Още при самото ни сътворение природата ни е дала тази привилегия – тихичко отвърна листото. –сега, като се замисля разбирам, че моите братя и сестри, които изпопадаха от дърветата също са полезни на земята, защото я торят и я правят по богата.

След тези думи на листото, птичето се поуспокои, разбирайки посланието на думите му, сви се доверчиво върху него и заспа. А, то горкото, остана още дълго будно разсъждавайки върху повратностите на съдбата и заспа едва призори…

© Зоя Раднева