И ВСЕЛЕНАТА ЩЕ НИ ЛЮЛЕЕ В СКУТА СИ… – есе на Венелин Терзиев

А Дон Кихот, прегърнал здраво чашата
във кръчмата спореше със неверници,
които го закачаха от масите,
че днес дори в музея няма мелници.

Александър Петров

Между разпръснатите светлини на слънцето, днес мъглата сподавено се е промушила. Денят е проходил под сутрешната влага на пролетта и продължава своя ход в напрегнатото очакване на случващото се нещо, просълзявайки от време на време със силните отлъчени водни струи на споходилия ни дъжд. Непрестанно спирана от дъждовните промеждутъци, зелената споделеност не смогва да ни се представи със своята неизбежна красота.

Мислите днес са разкъсани от тежко придвижващия се ден, който е забравил, че трябва да се прикрие в прииждащата сила на нощта. Такова вероломно скитане на мислите се бе разпръснало и извън душевното ни разколно състояние. Обречени в своето очакване на идващото се опитваме да се преборим с разбъркания свят и с преминаващите като светкавици заплетени мисли.
Как да поправим обърканите си мисли, е все по трудно да се измисли. Приспособления за ремонт липсват или пък трудно се намират. А като че ли и хора, способни да сторят това, все по-рядко се откриват.

Скитащите мисли са непрозрачни и носят своя бегъл оттенък на преминали и случили са събития. Натъкваме се на ръждясали пространства и твърде изтънели повърхности. Придвижваме се по тях като неопитни хокейни играчи и се надяваме да не се пропука изтънялата повърхност. Небрежно сме изоставили поддръжката на чувствата ни. Хостването на нашата чувствителност не става толкова просто и лесно, а плащането на нашия домейн излиза твърде скъпо. Мислите повредиха чувствата, а чувствата тръгнаха да създават нови мисли.

Дъжда се извалява в тишината
под грохнало заспиващо небе.
Сълзите ти са нощен отпечатък
по лунните ти търсещи ръце…
А мен ме няма. Няма ме във тебе.
И не опита даже да ме прекопираш.
Превърнах се в мастилен силует
на спомен, който времето изтрива.
Не ми е тъжно. Болката е навик
и някак си жалея всяка следваща.
Понеже в сто морета съм се давил
и в ни едно любов не срещнах..

„Болиш по навик“, Данаил Антонов

Улицата, по която вървим, се е отправила стръмно към някакъв свой връх. Навалицата от прииждащи хора се разпростира почти по цялото пешеходно пространство. Променливата същност на времето се е постарала да придаде на тези, на които им е още доста хладно, почти зимна опаковка на телата им, а на другите е дала повечко кураж да пристъпят към цветността на летните дрехи. Тук там проблясва остротата на ярките цветове, която се потулва от преобладаващата мрачност.

Наклонът на улицата действа прекратително на оживената размяна на реплики и все по-често се чува усилващото се ритмично дишане на преминаващите. Това прекъсва поне за известно време мислите и чувствата. Създалата се известна припряност в походката ни възпира блуждаещото скитане на мислите и оставя като набъбнали пролетни семена нашата чувствителност.

Всяка сянка при дървото си се връща
и обратно в корена опира пътят ни.
Споделени със света са дивите ни нощи.
И вселената ни залюлява в скута си.

Из „Кръговрат“, Костадин Филипов

Почти пристигнали на заветното и изравнено място, резултат от човешките вмешателства, се отпускаме на свободните дивани в огромното фоайе. Висящите и спускащи се украшения на интериора се поклащат в захлас от причиненото от нашето бързо присядане завихряне.

Причинените мисловни терзания са изгубили своята първична важност и всичко е отстъпило място на приближаващото хранително угощение. Ще се наложи неспособността ни за търсене на правилен изход от създадения хаос търпеливо да изчака известно време за задоволяване на първичните ни потребности.

Недейте ми пробутва своя фалш,
пирувайки без вяра, Възкресение!
Премерихте ли кой кому е дал
и колко ще ви струва опрощението?
Но кой съм аз да съдя без да гледам?
(Слепеца, Бог да пази от гнева му!)
Живота ми е втора употреба.
Не дадох да изстине мойта кръв.
И не заради нещо, непочувствано
или от все, несбъднати копнежи
и не че от тъгата ми – в изкуство
принизявах илюзорните летежи.
Завърнах се, защото по човешки
не исках да измъча изпращачите.
Не клекнах пред нарочните си грешки.
Главата си не сведох пред палачите.
Ще легна някой ден върху смирението,
а после ще оплача свободата си,
но впървом да сълзяват лицемерите,
които причиняват самота…

„Вяра според мяра“, Данаил Антонов

Вечерта е отминала, дори почти си е отишла някъде в своето пространствено измерение. Поуталожили са се страстите на нашето словесно излъчване с посредничеството на достатъчно количество изпито вино и продължителното изобилие на сладки привилегии. Сега мислите почти са в своето отсъствие, а чувствата са се прибрали на сладострастно общуване в нищото.

Загубихме дори обърканата си реалност, пропуснахме да я поправим в своето мистично заблуждение и се успокоихме в блаженството на сътвореното ни вечерно пиршество.
Някъде в просъница останаха предлаганите възможности за нови хоствания на нашия поизхабен домейн. И както в нашата обичайна подозрителност често става, оставихме попречупената ни вяра сама да търси изход за своето оцеляване. Пропиляно време, което прибрахме в графата на отпочиналата и нахранена същност.

Събуждайки се, утрото отново ще постави с остър стържещ гласец нов списък с незададени въпроси, без да ни обясни как да открием сервиз за омърлушената си вяра или как да попречистим задръстения ни домейн.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

Из „Вяра“, Никола Вапцаров

13 май 2023 г., Сафранболу, Република Турция

проф. д.н. Венелин Терзиев