ВСЕ ОЩЕ ХУБАВА – цикъл с любовни стихотворения на Иван Антонов
*
Жена към сърцето ми тръгва,
жена през сърцето…
И свежда от болка и обич очи.
В тях дълго очакване свети,
на устните тиха надежда горчи.
Жената минава…
Смутена душата мълчи.
ЛЯТНА НОЩ
Нощта е пълна вън
със музиката на щурците.
Към звездните дворци те
отнасят вечния си звън.
И в този късен час
на мислите безсънни,
преди да се разсъмне
в душата ми прошепва твоят глас.
Ръката ми написва стих
върху гледеца на очите.
Сред музиката на щурците
сърцето ми долавя полъх тих.
Долавя тръпен, странен зов
върху килима на тревите.
А одата безсмъртна на щурците
възпява твоята любов.
КЪСНА ЛЮБОВ
Прегръщай ме нежно!
О, миг със теб изживян!
И нека по моето тяло
следа неизбежна
остане от твоята длан!
От обич духът се вълнува,
превръща очите ми в зов.
Обичай ме днеска,
до лудост щастлива,
че утре е късно за тази любов!
В НОЩТА
В нощта, когато гукаха за нас
два странни гълъба от тъмнината,
за първи път не си отидохме във късен час.
И беше топъл есенният вятър на нощта,
и мълнии разсичаха телата ни,
и пареше в сърцата ни кръвта.
В нощта, когато станахме със тебе брегове,
потече между нас животът на децата ни.
И оттогава всеки миг той властно ни зове.
*
Сен Санс изпълва стаята, в която
душата ми тъгува тази нощ.
Цигулка странна къса тишината
със плач, о с твоя плач, любима,
от който слиза скръбната ми нощ.
И лумва огънят – душата ми изгаря.
Къде да я спася от този миг?
Душата твоя плач, любима, все повтаря
и тъмна рана в нея се отваря
до утрото, до следващата нощ,
до края може би.
МЕЛОДИЯ
Ах, сякаш със плач във нощта,
като плач във нощта
по струните болка минава
и мракът, затиснал света
подобно на скръб натежава.
И само душа-светлина
от душа-светлина
и спомен от лъч ме прорязват.
Изгрява заветна луна
и бавно в очите залязва.
О, този изваян от някъде вик,
тъй както изваян от някъде вик
пространството скръбно изпълва
и плаче цигулката в песенен миг,
и нежност в душата покълва!
Тогава и думите идват в нощта
като плач и като смях във нощта
от нежната искрена струна
и блесва, ах блесва света
подобно на есенен залез, любима!
ТЯ И МОРЕТО
Морето ли я призова потайно
или бе тя необуздана тъмна страст,
с която вятърът я беше омагьосал,
с която гларусът започва своя вик
и в нощ безлунна вечният прибой
изписва името й по съня на камъка
погален от водата?
Морето ли е вечният стопанин на съдбата
или пък беше негова любима,
но си замина тя от мен
и вятърът проплака с ярост,
и пясъкът изтри представата за раковина,
и гларусът пропадна над вълните.
О, тя замина тъй внезапно,
че аз записах името й върху свойта болка,
небрежно просната на камъка,
край който тленната любов умира!
Морето, ах морето на съня ми я проклина!
МИЛОСТ
Когато огънят угасне в твоите очи
и въглените на безкрайната ми болка се събудят,
ще прося милост и в душата ще горчи.
Тогава в бездната й аз завинаги ще се изгубя.
А споменът-мираж ще броди с мен в нощта,
в пространствата на мислите ми скръбни
и няма да усетя там дъха на утринта.
Тогава, о тогава непременно ще си тръгна.
Ще прося милост, ала времето ще заскрежи
надеждата, че искрица огън ще намеря.
Сърцето тази смърт с кръвта ще продължи
и аз за сетен път света със болка ще померя.
А вятърът ще помни огънят на твоите очи
и надалече ще го носи. Но душата ще мълчи.
НОЩНА МУЗИКА
Луната стъпи върху подиума на нощта
и звънна звездната мелодия в душата.
Аз с лунната соната на света
любовта докоснах необятна.
И ти при мене сякаш долетя
от необята й красиво озарена.
Дали магия бе в нощта,
измислена единствено от мене
или пък беше тръпен зов,
роден от светлина, от музика омаян,
че аз невидим и безплътен, от любов
умирах и се раждах сред безкрая.
Луната – този светъл диригент –
върху петолинието на нощта всезвездна
извая непонятното и понятното у мен
и аз политнах из красивата му бездна.
ТЯ
Тя идва в моя сън
все още тайнствена,
все още хубава и млада,
непожертвана
от вечните звезди отвън,
от бясното препускане в годините,
през сърцето ми
невидимо преминали.
Усмихва се и отминава
недостижима
в мойта незабрава.
Ах, образ съвършен,
от тъмнината
изплувал във среднощния рефрен
на миг любовен
от песен недопята,
Тя идва в моя сън
все още хубава,
все още тайнствена!
ТЯ И ДЪЖДЪТ
Върху зеления лист на тревата
дъждът дописва далечното ми стихотворение,
което отдавна започнах да пиша за нея.
Във него безкрайно дълго я сънувах –
отначало беше цвете,
после отлетяло от мен глухарче,
след него може би есенен лист.
И вместо лицето й дъждът извайва
невероятния образ на любовта.
Ако я няма, той я измисля
от цветовете на дъгата
и животът ми става най-красивия сън.
Но облакът отмина
и отнесе дъжда към морето.
После вятърът ме събуди,
внезапно побелял.
*
Жената, която даде ми смокиня
и пръстите й ме докоснаха подобно жар –
тя сънищата ми тревожи толкова години,
разпалва в тях неугасимия пожар.
Наяве тя печал ми носи все печална
и светлината белези оставя в мен.
Ала дочакал вечерния мрак да палне
пожара на сърцето, аз заспивам възхитен
от образа й, от ръката със смокиня,
от нежността, която над смокинята трепти.
В такава нощ сърцето даже да изстине
пак резеда смокинова над него ще пламти.
НАКАЖИ МЕ
Накажи ме с любов,
в любовен затвор затвори ме!
Аз съм с душата готов
да тръгна към него безименен.
Защо ми е звездният миг,
ако без теб ще го има,
ако по пътя нататък сами
вървим към своята зима?
Навярно съм в нещо сгрешил –
порицай ме с любов безпощадна
и после сърцето с любов утеши,
когато сред болката падне!
Накажи ме с любов,
накажи ме с такава награда!
Аз съм за нея готов
всяка тъга да изстрадам.
Иван Антонов
Подбор: Павлина Петкова
