КОГАТО ВЧЕРАШНОТО ДНЕС Е ВЕЧЕ УТРЕ – есе на Венелин Терзиев
Препълнен си отива денят от умора и придошли нощни видения идват и си отиват мигновено в просъница. Препъват се в нощния ми сън, а после си тръгват в неизвестна посока. Дали пък наистина няма нещо вярно и неестествено в този промеждутък между съновидение и мислено претъркулване в тъмнината – не зная. Тръгнал си беше и днешният ден без да попита и да ми сподели нещо опияняващо свое за довиждане. Малко срамно притеснително си го искам отново и отново, дори когато пътува с мен и дори когато тъгува в нощта – той си е мой и значително съществен за моето човешко съществуване.
Непрокопсан си отиде той с последните си дрязги в гласа и намери покой в приглушената нощна тишина.
Някак омайно се чувствам в този си покой на мисли и чувства, в тази си моя тишина на отминалия ден. Може би мъничко тъгувам за отминалото делнично безпокойство или за пропуснатото светло мечтание (по Шуман). Спомените бързо препускат в един особен бяг и напомнят за едни безкрайни нощни срещи по радиото, които започваха с това мечтание. Мечтание, събиращо делниците и празниците в някаква особена изтънченост на своето нощно присъствие.
Чуваш ли как тишината говори –
понякога нежно, понякога с гняв?
Отваря вратите, отдавна затворени
от мисли и чувства, обвити със страх.
Усещаш ли как мисълта ми те търси –
понякога тихо, понякога с вик
безумно пространство и време разкъсва
и става и образ, и песен, и стих…
„Тишина“, Пепа Николова
*
Мълчанието не носи тишина, а предвидимо неспокойство. Борбата с желанието да изречеш думи в присъствието на тази покъртителната тишина е необичайно плашеща и всичко това те откъсва от устойчивата ти действителност и те понася в търсене на очакваното следващо утре.
Намирам мислите си и те се боричкат по своя си детски начин. Намирам ги оцелели в днешното ми присъствие. Тишината в мен е като трайно ограничено състояние, което ме поставя в равновесен безпорядък на човешката ми същност. Бори се със задаваща се злоба и тъга, с мерзост и с мръсната ни действителност, но пак оцелява в своята неспокойност, за да бъде в едно свое любимо очакване.
Сърцето ми поиска тишина.
Превърнах в морско дъно
тази стая,
в гора от неми сенки
я превърнах,
за да трепти
сърцето ми сред нея
като едно-единствено листо.
Езиците изтръгнах
на вратите,
на стъпките,
на бягащия вятър,
на капките,
на пода,
на звънците,
осъдих на мълчание устата,
на улиците думата отнех,
за да настъпи пълна тишина.
„Тишина“, Веселин Ханчев
*
Лута се тя, моята тишина, присяда в напиращото ранно утро, за да ме събуди за поредния мой ден. Някак мъждукащо бяла е тя в тази тъжнонепрогледна нощ, но придава ми усещане за безкрй. Навежда се и погалва ме тя със своята потрепваща длан, а топлото усещане за присъствието ѝ ми дава кратко време за отсрочка на предстоящото съмване.
Дали не успявам да открия сънното си битие? Или времето в нощта остава в тихото спокойствие на нейното присъствие? Може би го диря непрестанно в неистовия си бяг и надпревара с времето и пространството или може би събирам в нейното тайничко присъствие своята утеха и помирение с бушуващите страсти. Уж, казваха ми, с времето и годините щели да поуталожат страстите своя бяг и ритъм. Но се оказа, че те все така остават необуздани и неприкрити със своето постоянство и непредвидимост.
Ще потърся сили да събера от тази си тиха пригодност, за да мога да се рея в мечти и спомени, без да намирам техния край и начало.
Тишината вали във прозореца
като бяла надежда до мен
и сред толкова стъпки на хора
чувам твоите стъпки да стенат.
И сърцето ти чувам да бие
над звезди и пътеки бездомни.
Ти не можеш от мен да се скриеш,
да останеш единствено спомен.
Нека всички самотни дървета
тази нощ се покрият в зелено,
чули топлия вик на сърцето,
взели обич от теб и от мен.
„Тишина“, Георги Начев
Направете опит да потърсите своята тиха реалност и останете в нея достатъчно дълго, за да усетете своето същностно присъствие в своята тишина. За да усетите мига, когато вчерашното днес ще оживее в своето утре.
Кония, Република Турция, 16 ноември 2022 г.
проф. д.н. Венелин Терзиев
Прекрасна българска тишина, професоре! Поздравления! Само че, нейните звуци, доколкото се ориентирам от надписа след тях, идват от Турция. А вижте как биха изглеждали те от България:
СЛЕД ТЕБ ТИШИНАТА
В празната стая кънти тишината.
Сякаш ударил е вятър камбана.
Аз не мога да си скрия душата
в дреха, от мъката черна раздрана.
Но тишината превзема земята.
Няма къде да се скриеш от нея.
Даже и вътре, заврян в самотата,
пак, от тебе, в тишина ще изгрееш.
Тишина, тишина, да, само е тя.
Ти пък от мен си завинаги скрита.
Не/възвратно любовта ни отлетя,
аз ли съм, щом ме тогава попита.
14.02.2022 г. 6.07 ч.
Русе
НЕБЕ В ТИШИНАТА
Морето е сълза, отронена
от сините очи на боговете.
Небесна мъка, тук прогонена,
кат ручей бистър, в мрака да ни свети.
Изхвърлил в него мръсния хитон
на грижите ни земни и тъгата,
и яхнал необяздения кон,
Пегаса, пак политам към мечтата.
Изчистил многолистната тъга
от спомена, от тялото, душата,
аз идвам с пъстроцветната дъга
и чист, като небе, съм тишината.
14.09.2021 г. 11.11 ч. – Кръстовден
курорт Св. Св. Константин и Елена – плаж под Санаториум на МВР
ТИШИНА ОТ ПЕСЕН
Недей, небе, тъй волно да синееш.
Недей, ти слънце, яростно да грееш.
И, птичко прелестна, защо тъй пееш,
кога не знаеш колко ще живееш?
Щом слънцето дори и то не знае
къде началото е и где края.
И всяка песен тишина вещае.
А тя дали е край или мечта е?
19.05.2021 г. 11.21 ч.
Русе
НА ТИШИНАТА МЕЖДУ НОТИТЕ В МАЖОРА
Тя пееше, а между звуците аз чувах
вълшебно-прелестния, на тишината, глас.
Несигурен, в тоз миг, дали аз съществувах,
оставаше ми само да слушам във захлас.
Ечеше песента сред мъртви и сред живи.
И само “няма смърт” се носеше в простора.
А правите пространства бяха вече криви.
Но тишината „Няма смърт!” изпя в мажора.
13.02.2021 г. 19.19 ч.
Обретеник.
НАЯВЕ СЪН
Отиваш си. И никой няма пак във тази къща.
Единствен котаракът ти самичък тук остава.
И спомен, като тебе гдето само се завръща.
А всичко друго е тъга, отсъствие, забрава.
Но лъч единствен сега над тях във миг просиява.
От гняздото на спомена и на тъгата литва
на вярата ни лястовица бяла. Зазвучава
в простора свъсен и суров мелодия – молитва.
Изсъхналата ябълка на двора махна с клони.
И кучето, умряло преди век, залая смело.
Усмихна се на къщичката сгушена балконът.
Дали животът, оня, пак завърна се на село?…
13.11.2022 г. 15.15 ч.
Обретеник – тръгвам за Русе – започнато
14.11.2022 г. 15.15 ч.
Русе – завършено
Благодаря Ви г-н Билчев!
Времето, когато нещо ново се ражда, свързваме винаги с надеждата, че ние, човеците, ще бъдем по-добри. Но защо ли тази надежда се разпада на много и остри парченца веднага, след като си пожелаем добрите неща? Та нали ние, човеците, които трябва да се съобразяваме със земното притегляне, трябва и да летим в своите мисли. А сме все недоволни и ненаситни в това, което искаме да ни се случва. И забравяме, че то, човешкото битие, е онова изживяване, тъй просто и сложно, колкото ние самите си го сътворим. Изживяване само наше и твърде лично.
Очаквания, въжделения, много желания – това са нашите искания към Бъдещето. Но защо тук и днес, в настоящето, твърде често не си спомняме, че Бъдещето започва сега и веднага. И се състои – въпреки или заради нас. Пропуснатата част от него си остава за наша сметка и си я плащаме – искаме или не.
Мъдростта на всички наши съждения е свързана с опитите ни да живеем и да се чувстваме щастливи по начин, който ни харесва и който изпълва нашите мисли, чувства и мечти. Всички останали наши терзания са просто част от преживяването на този наш един-единствен човешки живот.
Кой да ни води в тази неравна пътека е трудно да се каже. Дали да бъде сърцето или мислите или пък нашето усещане за справедливост? А може би трябва да търсим себеусещането на своето съществуване по начин, който ни прави единствено и само щастливи. Знам, че щастливите хора не се усещат като такива. Знам, че те летят въпреки земното притегляне. Знам, че околните ги различават по особен начин и знам, че те търсят да дадат, а не да вземат. Всички останали са по някакъв начин не особено щастливи, а дори и нещастни.
И ето, празничният подарък пътува в нашия сън и ни намира по един неестествен начин, защото отношението на хората се усеща неоспоримо. То намира своя път, за да достигне до нас. И тогава, уверени и окрилени, ние тръгваме към днешното утре; към това, което търсим и намираме, за да бъдем най-вече себе си.
Защото това ни прави истински.
А пожеланията? Те се правят само и единствено със сърце и душа и когато са свързани с нашата обич към тези, които са до нас, около нас и които ни познават по всякакъв начин. И няма значение дали сме на последната седалка в тролея, в луксозния автомобил или прескачаме пейки и локви. Усещането е доста по-силно от нашето физическо състояние и ни дарява с онова вихрено присъствие на мислите и чувствата, които неволно ни карат да потрепваме…
Беше ми много интересно това есе.
Замислих се колко видове тишина има.Интересно ми е когато пълната тишина бива нарушавана от внезапен звук. Например: слушам тишината от бавно сипещите се снежинки над снежни преспи, без никакъв вятър, като сито, сеещо пудра захар. Вървя и стигам мостче над река. Чувам ромоленето на едно тънко поточе. Изведнъж чувам едно леко „туп“! Оглеждам се и виждам как едно врабче току що е кацнало на клонче, покрито от купчинка сняг. Снегът тупна върху преспата долу, а клончето се разлюля.
Имам стихчета за сънена тишина и за друга, пронизана от телефонен звън.
Не зная дали може да ги споделя тук?
Дали в полунощ открехвам вратата
и тръгвам към магическия лабиринт?
Или в полунощ започва новият ден
от радостни подбуди обнадежден?
Празната стая
Телефонът звъни днес в опразнена стая.
Няма я в нея онази прекрасна омая,
от която до вчера тя цяла ехтеше,
животът кипеше. Ах, до вчера ли беше?
Днес, обляни в бяло стените се пулят
изумени и голи една срещу друга.
През очни орбити прозорците гледат
тази улична глъчка и шумна безреда.
Самотата се вглежда в едно огледало.
Телефонът звъни без ответ и на халост.
Може би самотата е състоянието, което провокира най- много мисли, стихове, есета, разкази, музика.
?
Благодаря за добрите думи!