НЕЗАДАДЕНИ ВЪПРОСИ ЗА ИСТИНАТА – есе на Венелин Терзиев
Пиша, за да не лъжа.
Пиша безброй мечти.
Коя е истината за истината е може би най-точният и труден въпрос от многото незададени. Трудно се открива или намира смислено еднозначен отговор на този въпрос. Тя, истината, почти винаги плаче изоставена в някой мрачен ъгъл и търси мъничка пролука, за да намери от кого да бъде сгряна. В това си умишлено заточение живее в някакъв неестествен екстаз на самота и грижовност.
Било уж най-важното в живота ни да бъдем искрени с истината и тя била същественост в своето си изживяване. Но въпреки цялата осъзнатост за важността ѝ си позволяваме бездушно да наблюдаваме как се въргаля истината ни по прашния и овехтял от времето под и не прави опити дори да коленичи, а камо ли да се изправи. В безгреховната ѝ същност ние често говорим за нея и често мечтаем по детски да я притежаваме. Недопустимо предателство е нейното отсъствие или бягства, които трябва да проклинаме безброй пъти, а наместо това да започнем да разчистваме натрупаните около нея безбройни боклуци.
Но не е ли по-тежко и труднопреглъщащо да приемем истината за неистината?
Овъргаляла се в толкова неистини – къде ли ще я открием тази наша илюзорна истина? Промъква се от време на време върху крилете на случаен порив на някой сутрешен повей или долита с въздишката на тъжен вятър и отново се спуска в мъгливата си реалност. Разпилява се отново като изоставените есенни листа по този наш път, а ние пак не можем да открием и разберем тази странна истина за неистината.
Вероятно много болка и много мъка на всички е донесло търсенето на истината за неистината. Вероятно безброй пъти безброй истини са пропадали от своята безпомощност. А най-виновни в тази ни безпомощност са тези, които са били нелепи и активни помощници в нейното безпощадно битуване в нашия живот.
И като луд изхвръкнах аз навън:
„Безсилна е лъжата веч!“
И сякаш някакъв вълшебен сън,
развеян от вълшебна реч,
изчезна свят и светлина.
Вдън хаотичното небо
лъщеше кръвопламенно кълбо,
светило без лъчи, око на сатана.
„И кой ли, думах аз, кой миг ще улови,
да каже: тук е ден и тука нощ?
Издъхна любовта – лъжата е без мощ!“
И то бе истина, уви.
Но страдам аз, в страданието истина познах,
и сам Исус пред мене е на кръст!
„Защо, кажи, защо е моя страх,
не тури ли съмнението в раната ти пръст?
И ето истина, – живот-несуета:
страдание, надежда, тма и бъдащ ден!“
Настръхна труп на кръста – изранен,
разраснал и ужасен; от уста
протекоха зловонни кърви. Облак се изви,
изчезна той, изчезнах аз…
И нямаше страдание тогаз.
Но то бе истината! Истина, уви.
„Истината“, Пейо Яворов
Осезаемата липса на есенния дъжд, който да измие влажния поглед и почти безизразните очи се усеща като призрак в побелялата мъглива утрин на сивия ден. Там е и очакването за пролетен дъжд, който да намери сили и време за да отрази безизразната чувствителност на същността ни и да ни влее малко душевна съпричастност в изправянето или пък в установяване на невидимите подпорни стени на истината за неистината.
Вероятно тъгува истината за неразкритата неистина и търси времето и пространството, за да оцелее и да дойде почти припаднала в своя несвяст и да покаже, че все пак съществува в справедливото си очакване на своето утро. Бълнуваща предверието на своето утро, когато ще очакваме да се пробуди в нашето осъзнато подсмърчене с приведена глава. За да си кажем: И все пак тя съществува …
Когато искам
Истината за Истината да узная,
все стигам
до жълто-зеления вкус на същността й.
От него пониква горчива,
хининова Истина за Истината.
В торбата събирам горчивите истини.
В земята заравям тежкия вкус на цвета им –
никога вече като Истини да не поникнат!
И като циганка все се заричам:
„Тежък камък да стана,
ако още веднъж пожелая
Истината за Истината да узная.“
Жълто-горчивите истини – стари лъжкини –
в стихове никнат ту като макове,
ту като нова трева.
И като циганкапак се заричам:
„Тежък камък да стана,
ако още веднъж пожелая
Истината за Истината да узная
и в стих позволя да поникне
като моя истина някоя стара лъжа.“
Без да го искам, без да го искат,
пак в стихове никнат
моите истини – стари лъжи.
А Истината – за истините –
в мен остава – като в земя.
В цвета й със жълто-зелено горча.
С вкуса й – като хинина цъфтя.
Това е.
„Истина за истината“, Стана Димитрова
Не искам да очакваме толкова дълго и несъвсем сърдечно истината за неистината и не искам да носим омразата на това очакване. Защото може би „Езикът на истината е прост“ (Сенека) и не може да изтърпи непринуденото ни увъртане и търсене на някакъв случаен изход. Омерзението, което ще изпитаме, е може би онази случайна невъзможност, която ще ни опази от това ни състояние на непринудена самота в самоотверженото, твърде болезнено и безкрайно мъчително изправяне
„Никой не е повече мразен от онзи, който говори истината.“ (Платон)
Нека останем в готовност да понесем тази омраза, колкото и силна и продължителна да бъде тя. Защото, убеден съм, след това идва истината за неистината. Тогава усещането за болка, гняв или пък безразличие ще бъде несъзнателно оставено на най-отдалеченото място, за да отстъпи място на истинското усещане за безметежност.
Русе, 28 октомври 2022 г.
проф. д. н. Венелин Терзиев
