В ДУШАТА МИ ПЕЯТ ПТИЦИ – стихотворения на Павлина Петкова

*

На коя врата да почукам,
когато знам, че няма кой да отвори.
Последният вятър заключи
самотата на запустелия дом.
Глуха и няма е тя.
Не я вълнуват спомени,
а дните – глухарчета,
политнали над полето.
Тишината на прага стои.
С боси крачета детството
отдавна отмина.

В ПОДНЕБИЕТО НА ПЛАНИНАТА

Село в поднебесна тишина.
Спомени и сенки бродят –
търсят заличени улици.
Някога тук
ухаеше на прясно окосено сено.
Дядо полюшваше в такт приведено тяло,
след него татко редеше откоси.
По мръкнало се прибираха вкъщи,
нарамили песента на щурците
и дъха на тревите.
Баба замесваше лятото.
Мама пееше на цветята,
поливаше ги с обич
и те избуяваха в радост.
Сега отпиват от небесната река
сълзи от Бога –
притихнали и саморасли.
Птици-сенки изпълват съня ми.

*

Душата
е безсмъртна.
Няма възраст,
само сменя
етерното си тяло.
Днес е тук,
облечена в материя.
Но утре, когато
разкъса земните окови
и извоюва свободата си,
ще пътува в пространството
извън времето,
затворено в циферблата,
носеща със себе си
искрицата – любов.

МОСТ ПРЕЗ ВРЕМЕТО

Мост през времето
От капчуците времето изтича.
Тъгуват пороите, проправящи път.
Знам, няма обратна посока,
по която миналото да се върне.
Татко сънищата ми спохожда.
По небесна пътека слиза бавно,
отметнал от себе си товара на годините.
Млад е. Усмихва се като лято.
На пейката пред родния дом
отново седи, в ръце
златна круша държи:
– На, вземи я, дъще!
Нека ти спомня за корена,
който дядо ти, моя баща,
някога тук засади.
Спохождат ме думи –
мост
през времето.

*

Скърцат старите панти
сякаш някой влиза
в този дом запустял.
Върху портрета на стената
паяк плете дните си.
След говор и смях
се е настанила тишината.
Безмълвни спомени
изпълват стаите.
Скърцат старите панти.
Мама слиза по небесна пътека
цветята да полее,
двора да премете.
Сън ли е това?

СЛУЧАЙНА СРЕЩА

В нощта преди пълнолуние
идвах при теб, но спеше.
Не те събудих.
Две сълзи на клепачите стояха
сякаш с нещо се прощаваше.
Не дойдох да се сбогуваме.
Навярно пътищата ни се разминават
в измисления свят от нас.
Може би ще се срещнем
в друг един живот.
А може би – не.

*

Дръпни връвта
на облака
да зазвъни звънче!
Капки дъжд
да измият очите
на света
и просторът да засвети
облян от светлина.
Тичинките на цветята
да приютят свежестта
на деня.
Запечатай спомена
на отиващото лято,
в стих го вгради
сред пожънатите нивя.
Признай, че ме обичаш!
Вятърът с пшенични сламки
свири
и приглася на щурците.
А месечината да разказва
за голямата ни любов.

В ЧАС НА ПОКОЙ И ТИШИНА

Допивам следобедното си кафе
дълго, без подсладител.
Пия го бавно. В тишина.
В мислите ми изплуват
образи и отминали събития.
Потапям се в атмосферата
на друг един свят – спокоен.
Звуци на пиано
или птичи крачета скачат
по клавишите на деня.
Все ми е едно.
Знам, животът е заключен
между стрелките и всеки удар
отброява вселенското време.
Изпадам в Нирвана.
Затваря се порталът
към Отвъдното.
Телефонът звъни.

Павлина Петкова

Из „В душата ми пеят птици“, Павлина Петкова, изд. Астарта, Пловдив, 2023 г.

Стихосбирката е достъпна за свободно четене и сваляне в е-библиотека gabriell-e-lit – тук.