В ОЧАКВАНЕ НА ОПРОЩЕНИЕ – есе на Венелин Терзиев
„Гневът на добрите хора не е нищо друго, освен настоятелна потребност да прощават.„
Бомарше
Денят припряно се върти около своята окръжност и напомня, че ще си отиде непотърсен. Днешното пътуване започна някак припряно и тръгна в посока, по която не бе отивало в този земен живот. Първокласният път, по който някак спокойно и самотно пътувахме, се отклони по тясно мостче, по което пряко сили преминава един автомобил. Опитвам се да отмествам погледа си и в двете посоки и да оглеждам относително внимателно сменящите се гледки. Бързината на пътуването ни в такъв ритам е забавена, както ни внушава и изполинно изправилата се планина. Далечните склонове с ясни очертания са все още заснежени, а по-близките са потънали в своята небесна сивота.
Малки вилички се нижат покрай едната ни страна, която е полегато разположена и е давала възможност в предишни времена на един по-щастлив живот на местните. Обитателите отдавна ги няма. Само провесилите се поизбледнели пердета през разкъсаната си същност се поклащат леко. Призрачното усещане ни напомня, че някога, в недалечното си съществуване, тук са се събирали хора, които са имали своите мисли и чувства. Сега са останали само свидетелите на техните мечти, пребледнели пред идващата нова действителност.
Опитвам се да преодолея потръпването от придошлите ми мисли и очаквам времето да ми позволи да се отпусна на пощадилото ни слънце, което раздава в днешния ден лъчите се твърде благосклонно.
*
Никой не посреща нашите днешни желания да се отправим в това ни пътуване, дори заблудени пътуващи автомобили липсват. Някак тази спонтанна самотност не ни кара да бъдем притеснено мнителни към всичко около нас. Отново потегляме върху поизгубилия се вече асфалт по път, който скоро свършва. Портите са широко отворени, а пазачът куче спокойно маха своята опашка и някак усмихнато ни се радва.
Пристъпваме небрежно към вътрешността, а на входа ни посреща надпис с думите на Св. Иван Рилски: „Чеда мои, елате при мен и ме послушайте!“. Повелителната форма е силна като послание, но и търси взаимодействие от пристъпващите тук. Добре подредените каменни плочи на тясната пътечка ни отвеждат към малко възвишение, където е разположен храмът. Хладината е пропита от тишината на широкото пространство. Все още днешният ден не е посрещал никой тук, освен тихо стоящия свещеник, тихо приседнал в левия ъгъл.
Според Петър Богдан манастирът е построен през 10 век и в продължение на девет столетия е бил важно духовно и просветно средище и твърдина при нашествията на татари и маджари през 13 век, при падането под османско владичество през 14 век и нападенията на Михай Витязул през 16 век.
Запалвам няколко свещички, които поставям една до друга, като че ли притиснали се като хората, които са избрали да вървят заедно. Спомням си напътствията на една приказлива игуменка на Батошевския манастир, която преди доста година ми каза, че свещичките трябва да стоят запалени една до друга, за да мога молитвените послания да вървят в една и добра посока. Запомних словата ѝ и в последващите години винаги спазвах нейните указани думи. Не потърсих други обяснения за тях, но ги приех като майчино напътствие.
Прекосих няколко пъти манастирския двор и пак излязох през отворените порти, които ще продължат да очакват други мисли и чувства на идващи със своите мъчителни терзания или щастливи радости посетители. Усещането, с което си тръгвам, е малко тъжно, защото виждам как животът бавно си тръгва оттук и не знам кога и дали ще се завърне отново.
Спираме за кратко, като силният вятър ни кара да приклякваме, независимо, че това едва ли ще помогне да се почувстваме различно.
*
Спускаме се по стръмен скат и се озоваваме на брега на кротко разплисканите води на малък язовир, който е скътал оброка на Св. Богородица. Мястото е добре очертано и се вижда, че е почиствано преди време. На метри оттук преминава селски път, който води до близкото селце. Старо българско селище, което се споменава още от 1666 г,. а недалеч от тук тече и река Огоста.
Оставаме колкото може повече, като че ли се опитваме да намерим и други хора. Има изградена язовирна стена, а под нея се виждат два няколкоетажни блока, украсени от вече износилата се жълта боя. Те отдавна не са посрещали гости, освен случайно попаднали като нас и .дори са забравили за присъщия им живот в отминалите години.
А днес е някаква си събота.
Ужасно подходящо за раздяла.
(То все едно, че пък се сбъднахме)
Научихме се как да заминаваме.
И вече ще си тръгна за последно.
С обърканото време на сезоните.
По – лошо е, че стана ми студено,
а толкова нуждаех се от пролет…
Защо и как посмях да се загубя?
Дотолкова, че в тебе да се вричам.
Сега останах гол. И по заблуда.
Без моята химера – да обичам…
Данаил Антонов
*
Припомням си една мисъл на Бисмарк, в която той казва „Животът ме е научил да прощавам много, но още повече – да търся прощение“. Това ми напомня, че в утрешния нов ден, който е 49 дни преди Великден, отрежда особено време за прошка. Много пъти премълчавах времето, в което се налагаше да прощаваме на изнасилилата ни посредственост, въпреки която продължавахме да се опитваме да вървим все така изправени. Смисълът на опрощението може би е онова освобождаване на същността ни да можем да приемем чувствителността на новия ден. Смисълът е в това да ни помогне не само да бъдем привично смирени, но и в обичното съжителство на продължаващия ни живот.
Началото дойде. Роди го… краят.
Прераждане? Не вярвам. Още дишам.
Умирания? Броят им не зная.
Равняват се на всичкото обичане…
А ти не се завръщай в мене! Никога!
Защото аз ти дадох светлината си,
а мен остави сляпо да се скитам
и търся в мрака от сърцето си. Остатъци…
Не бях мъжът за обич в замечтаване.
(Макар да съм магнит за утопичност)
Щом ти си невъзможност, замълчавай!
Какво ли знача? Ами личност съм!
Така, че ще започна отначало.
Ужасно ми е трудно да съм цял.
Събирам образа си в женско огледало –
в очи, обичащи аз тъй и не живял…
Данаил Антонов
*
Къде да търся всяко ново опрощение? Къде да откривам всяко ново въжделение и как да успявам да вървя с добро по този необречен път? Дълъг е списъкът от въпроси с много отговори, които са препълнени с неизвестни очертания. Може би от събираните с години мисли и чувства са и натрапчиво присъщите въпроси и невъзможността да си създам отговори, които да оправдават всяко действие или бездействие в пространството и времето. Вероятно има смисъл (или поне така си мисля) в това да правим добро и отново и отново да го повтаряме. Налага се отчайващо последователно и продължително да го изживяваме със своите страдания и дори с обоснована и напираща тъжност в това си начинание, но едва ли ще бъде възможно по друг начин да постигнем своето настоящо и бъдещо опрощение.
Не съм направен от сълзи и пръст.
Не съм се раждал във такава кал.
Щом костите болят ме в плът,
живота друг човек ми го е дал.
Не вярвам на библейски приказки,
но иначе пък вярвам в чудеса.
С магьосници и самодиви скитам се,
сред облаци и дъжд от звезден прах.
Понякога опитвам, но признавам –
ужасно ми е трудно. По наследство.
Да литна след болящо приземяване,
и после да живея във вълшебство…
Но, както напоследък споменавам,
всезнайно е дори от памтивека –
Човек от Майка и Баща е правен,
и любовта превръща го в Поет!
Данаил Антонов
Опитваме се да съберем в набор от думи своите преживявания, очаквания, чувствителност и мисли. Невинаги успяваме да ги накараме да се подчинят на изписаните думи, но може би е важно да опитваме да го правим с известна неубедителна упоритост и със съзнанието, че знанието на тази мъдрост ще намери свое място някъде в неизвестността на бъдещето време и ще бъде оневинена със своята полезност и частици на събрана умност.
Пристъпваме с известна плахост във времето на поискана прошка и в очакване на опрощение, защото грешките са събрани понякога дълбоко в ранените души на нашето греховно съществуване, но и потънали в прииждащите нови мисли и заченатите нови очаквания.
Монтана, 26 февруари 2023 г.
проф. д.н. Венелин Терзиев
