150 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ – статия на Кирил Назъров

„ГОЦЕ ПРИЛИЧАШЕ НА НЯКАКВО ХАЙДУШКО БОЖЕСТВО…“

Обаятелната личност на Гоце Делчев ме заплени откакто се помня, когато вечер край огнището на колибата ни, татко ми  разказваше случки, легенди и пееше песни за легендарния воевода. Винаги съм се удивлявал и възхищавал от вожда на освободителната борба в Македония. Посягах към перото, но се боях, че едва ли съм достоен  да пиша за „Праведникът с кама в пояса“, както го нарича Симеон Радев.

И ето, че сега дойде ред.

Поставям думите на големия поет и революционер П. К. Яворов за заглавие, защото те характеризират много точно  великия организатор, вдъхновител, стратег и ръководител на борбата за освобождение на Македония и Одринска Тракия от турско владичество. Макар и продължила само няколко години, дружбата между Делчев и Яворов е трогателно чистосърдечна.  Поетът е благоговеел  пред Гоце, често го придружавал в обиколките му из Македония. А и самият Яворов е водил чета из македонските планини и е участвал в сражения с турския аскер в с. Голешево и др.

С основание специалистите правят исторически паралел между Левски и Гоце. В националната ни история след Левски едва ли има личност с такова обаяние. Роден една година преди смъртта на Левски, Гоце става водач на следващото поколение революционери. От рожби на една епоха и двамата се превръщат в нейни творци. По примера на Левски Гоце подготвя народа за бунт търпеливо, неуморно и отговорно.  И както Левски не доживява до въстанието.

Роден е на 4 февруари /23 януари, стар стил/, 1872 година в град Кукуш/днес в Гърция с име Килкис/, в семейството на Султана и Никола Делчеви. През 1913 година по време на Междусъюзническата война Кукуш е опожарен до основи от гърците. Изгаря и къщата на Делчеви. Будният град Кукуш е един от центровете на  Възраждането по нашите земи през 19-ти век. Градът е дал редица видни личности, между които и един от най-ярките български поети – Христо Смирненски.

Гоце израства, възпитан в патриархалния  дух на родолюбие, свободолюбие и справедливост. Завършва прогимназия в родния си град. Продължава образованието си в Солунската мъжка гимназия. Там се запознава с някои от бъдещите си съратници.

Дълбоко го вълнува  съдбата на поробена Македония. Желанието му да  се готви за борбата за нейното освобождение го кара да постъпи през 1891 година във Военното училище в София. По това време в училището са и други известни бъдещи македонски дейци като Йордан Венедиков, Борис Сарафов, Петър Дървингов и други. В юнкерското училище Гоце е заедно с неколцина свои приятели от Солунската гимназия. С тези младежи той основава таен социалистически кръжок и малко преди да бъде произведен в офицерски чин е изключен от училището, макар че успехът му е отличен.

През 1894 година е назначен за учител в Ново село, Щипско, където се запознава  с Даме Груев, който е главен учител там и е в ръководството на  ВМРО.  Целта на организацията е да подготви народа за борбата за освобождение на земите, останали под турска власт след Берлинския конгрес. Интересно е, че в Ново село са родени бъдещите ръководители на ВМРО Тодор Александров и Иван Михайлов.

Даме Груев въвежда Делчев в делата на Организацията. Двамата извършват огромна дейност и създават революционна мрежа в Щип и околията. Щипската, заедно с Битолската се превръщат в най-добрите организации. Освен организационна дейност Г. Делчев развива и широка агитационна работа сред населението. Разширява революционната мрежа в Кочани, Кратово, Виница и другаде. Създава канал от България до Щип, чрез който се пренасят книги, вестници, а по-късно оръжие и боеприпаси.

През учебната 1896/1897 година Гоце Делчев е назначен за главен учител в Банско. И тук той работи активно за организиране на комитети.  Местните чорбаджии правят доноси срещу него и  е принуден да напусне. Оттук нататък се посвещава само на революционната си дейност, защото е убеден, че делото иска всеотдайност. 

Участва в работата на Солунския конгрес през лятото на 1896 година. Конгресът избира нов Централен комитет, в състава на който е избран и Гоце. Само за две години той добива огромен  авторитет, оформя се като  най-значимата фигура в борбата за освобождението на Македония и става безспорен, всепризнат  ръководител на национално-освободителното движение. Това извисяване постига благодарение на добрата си подготовка, умението си да общува, сплотява и води хората, неотразимото си обаяние, ярката си мисъл и невероятната си човечност. Той съзнава добре, че за освобождението не може да се разчита на онези, които оставиха Македония и Одринска Тракия на Турция и разпокъсаха България. То може да бъде дело на народа в робство, чрез добре организирано всеобщо въстание.

Следващите три години  прекарва в обиколки из Горноджумайско, Мелнишко, Петричко, Серско, Разложко… В края на август 1901г.  посещава Радовишко, Велешко, Неготино, Кавадарци, Прилеп, Битоля, Леринско, Костурско, Воденско, Струмишко и др. Инспектира революционните комитети и дава препоръки за подобряване на организационното им състояние. Лично той организира производството на бомби в с. Сабляр, Кюстендилско, участва в атентати, като например взривяването на моста над река Ангиста. Общуването му с четите, отношението му към четниците и населението е непринудено, емоционално, мъдро… Става  любимец не само на участниците в борбата, но и на обикновените хора.

Колко голям е бил авторитетът на Апостола на  Македоно-одринското освободително движение говори и фактът, че дори суровият, своенравен и непреклонен войвода Яне Сандански никога не се е противил на намеренията и решенията му.   Гоце Делчев навсякъде е възприеман като народен водач, обаятелен оратор и остава ярка и трайна диря в народната памет. Пословични са неговата скромност, личният пример, смелостта му.  Запленява с това, че е изключително морален, честен и принципен. Проявява търпимост към чуждото мнение. Неговото слово вдъхновява. Предпочита да убеждава, отколкото да заповядва. Често е казвал: „Лесно е да се убие човек, но е трудно да се създаде.“    

Гоце Делчев е привърженик на лявото течение в Организацията. Противник е на външна намеса в дейността ѝ и остро критикува  върховистите.

Това проличава и на VIII извънреден конгрес в София, проведен на 7 април 1902 година. Той изказва недоволство от работата на Върховния комитет, от неговата намеса и по-специално от ролята на Борис Сарафов.

През януари 1903  година Гоце прави последното си отиване до София.

През това време в Солун част от Централният комитет, начело с Иван Гарванов и дейци предимно от Битолски окръг, решават да се вдигне въстание през пролетта на 1903 година. По този повод в София се провежда събрание, в което участват двадесетина видни дейци. Гоце решително заявява, че не трябва да се тръгва към въстание, защото народът още не е подготвен и ситуацията в Македония не е назряла.     

Отбива се в дома, където живее приятелката му Юстениана /Янка/  Каневчева, родом от Охрид. Тя му дава ушитото от нея знаме за неговата чета и изплетен от нея елек. Разделят се трогателно и Гоце, заедно с Яворов през Самоков заминават за Македония.           

Съзнавайки  опасностите в борбата, Гоце заръчва на Михаил Герджиков да се грижи за Юстениана с думите: „Мишел, ти знаеш, аз милея за две неща – родния край и Янка. Ако нещо стане с мен, пази и двете. А ако някога у теб се породят чувства към Янка, вземете се.“

Голяма е нейната скръб след смъртта на Гоце. Вярна на неговите завети Юстениана се включва активно в революционната дейност на  Организацията като учителка в различни градове.

Ръководителят на освободителните борби в Одринска Тракия Михаил Герджиков доживява свободата и се оженва за Юстениана. Създават чудесно семейство. А едно съкровено кътче в нейното сърцето остава за Гоце до края на земните ѝ дни. 

През  ранната пролет на 1903г. Гоце Делчев заминава с малка чета за Солун. Там се среща с Даме Груев, който наскоро  е излязъл от затвора. Не успява да го убеди напълно, че е грешка да се вдига въстание. Тръгва към планината Алиботуш /днес Славянка/, където трябва да се състои окръжният конгрес на Серски революционен окръг и да се срещне с Яне Сандански.

Турците са открили следите  им и на 3 срещу 4 май многоброен аскер обсажда  село Баница, където са отседнали Гоце и четите на войводите Димитър Гущанов, Георги Радев – Бродалията, Михаил Чаков и Димо Хаджидимов. Рано сутринта разбират, че са обградени и решават да си пробият път и излязат извън селото, за да не бъде опожарено, според разпореждането на високата порта.

Необясним е пръстът на съдбата – начело на турската потеря е съкурсникът и негов другар от Военното училище, българомохамеданинът Хюсеин Тефиков.

Възможно е той да не е знаел, че в селото е и Гоце. По-вероятният  вариант е, че е знаел и е искал да спаси другаря си, който му е помагал  в учението и занятията,  затова  отдалече дава един предупредителен залп. Но Гоце отказва да бяга с думите „Дойде време да мрем“. Повежда чета от 14 души към края на селото, където започва сражение… Още в началото Гоце е ранен смъртоносно в гърдите.

Паметни и трогателни  са думите на Димо Хаджидимов пред Яворов: „Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш над гроба на Македония… И ни се късаха сърцата… Защото осиротяваше цял народ.“

Антон Страшимиров ще пише: „Делчев загина вчера, от днес той възкръсва“.

Както Левски, така и Гоце не дочаква въстанието, което бе подготвил. Загива геройски на 4-ти май 1903 година. За да се превърне в символ на величието и трагизма на освободителната борба в Македония.  

А е само на 31 години.

Хюсеин Тефиков не позволява гавра с труповете на Делчев и Гущанов и те са погребани в един гроб, каквото е предсмъртното желание на Гущанов…

Минават години.

През 1906 г. в нощта срещу Гергьовден Михаил Чаков и Атанас Спасов тайно разкопават гроба. Като виждат, че гръдният кош и краката на Гоце са запазени здрави,  Михаил Чаков въздъхва през сълзи: „Ех, Гоце, ти имаше да извървиш още много път“.

Дълъг, изпълнен с перипетии път изминават и тленните останки на Гоце Делчев.     

Гоце и Атанас предават Костите на Димитър Гущанов на дошлия с тях негов близък. Почистват добре костите на Гоце Делчев, поставят ги в бяла бохча, която предават на клисаря на селската черква Никола Мутафчиев. Заръчват му да скове сандъче, да сложи костите в неги и да го скрие под престола в олтара. Той се заклева да пази тайната…

През 1917 година Михаил Чаков издирил дядо Никола и му поръчал да му донесе сандъчето. Черквата била разрушена до основи през войните. Дядо Никола изровил изпод руините непокътнатото сандъче и му го предал.

Михаил Чаков  пренася сандъчето с тленните останки първоначално в Ксанти, после в Пловдив, а накрая в София, където ги пази в своя дом на ул. „Владайска“ № 20.  През юли 1923 г. М. Чаков предава  сандъчето на македонското дружество „Илинден“.

С тържествена церемония костите са пренесени в църквата „Свети Крал“/днес „Света Неделя“/. На церемонията присъстват  братът на Гоце – Христо и сестрите им Руша и Тина. Двадесет дни покрай сандъчето-саркофаг преминават на поклонение хиляди хора от всички краища на земята ни. В канцеларията на дружество „Илинден“ в Македонския дом сандъчето с костите бива съхранено 23 години.

През  октомври 1946 г. сандъчето със свещените тленни останки на Гоце Делчев е предадено на делегация от Република Македония. Пренасят го в гр. Скопие в черквата „Свети Спас“, където е до днес.

Заслугата за съхраняване тленните останки на легендарния революционер е изцяло на Михаил Чаков.   

Освен първородният Гоце, Никола и Султана Делчеви имат други трима сина и пет дъщери – Руша, Цона, Тина, Лика и Ленка. 

Братята на Гоце – Димитър, Милан и Христо  също участват активно в освободителните борби. Димитър /Мицо/ е в четата на Христо Чернопеев и загива на 4 февруари 1901 г. в сражение с турски аскер край село Баялци.

Милан е в четата на Кръстьо Асенов и също полага живота си в олтара на Освободителното дело при сражение с турците край с. Неманци, Кукушко.

Най-малкият, Христо Делчев, дочаква свободата и умира през 1927 г. в Горна Джумая /Благоевград/.  

След смъртта на Гоце Делчев Организацията тръгва по пътя на разцепле-нието и братоубийствата…

А Гоце Делчев поема по пътя на безсмъртието. Поемат го песните, легендите и преданията на народа. И завинаги остава в тях. И в народната памет.

Самият Гоце обичал песните и пеел прекрасно. Любимата му песен била за кукувицата, която дава сигнал да се събира дружината – за битка с поробителя…

Макар и 4-5 годишен още помня песните, които баща ми пееше тихо и скръбно вечер край огнището:

Църна се чума явила

там долу в Македония…“

Или: 

„Млад Гоце ми се ожени

за тънка пушка маузерка, 

за млада булка Македония,

за църна робска земя…“

Нека завърша с две проникновени прозрения на Гоце Делчев:

„Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование между народите…“

И  „Нима е малко да бъдем човеци?“

Кирил Назъров