ПОЛУВЕК В ТЪРСЕНЕ НА ОТГОВОРА – есе на Венелин Терзиев
Ранната утрин е доста хладна, но слънцето се процежда наситено със своята устойчива сила и пречи на всички, които са тръгнали в този час към поредното си пътуване. Денят със своята многозначност на поредицата от 13 може би ще се окаже обикновен със своите житейски превъплащения.
Първата среща за деня ме отвежда в едно от училищата на този град. Спортната площадка е претъпкана от деца, които тичат в своя безспир и не си спомнят, че преди седмица ги е споходила поредната инфлуенца и ги е оставила запрени в домовете. Учител говори с малко момиченци за някакъв проблем, момченце носи закуска от лавката на двора на своята учителка, а тя му благодари и го гали по главата.
Присъствам на някаква почти пасторална картина, създадена от човеци, които са останали тук и правят други човеци. Каква измислена реалност, но толкова емоционално приятна да се види и усети. Създава умиление и някакъв отчетлив спомен за отминалото ученическо детство. Учителското насечено говорене ме връща към това, което трябва да свършим тук. Премятаме белите листи, говорим, а около нас пак притичват деца, които не забелязват и дори не искат да забележат, че се опитваме да свършим някаква важна работа и с палавото си и шумно присъствие непрестанно ни напомнят, че най-важните тук са те.
Тези детски подвиквания, непрестанното пробягване по училищните стълбища, ще ме съпровождат през целия ден и ще ме кара неволно да се усмихвам.
Времето някак се превръща в пристойно отмерване на тези срещи и ни напомня, че трябва да вървим към следващата.
*
В трезорите на един от големите регионални музеи ни приемат стари приятели, които ще ни покажат тайнствата на съкровището, което пазят.
Предметите са наредени върху издълбана по техния размер полистиренова плоскост. Нашият домакин ги изважда внимателно, а движенията му напомнят ритуал, който ни посвещава в тайнство.
Самите предмети са били част от украшенията за конски сбруи. Останки са от ритуални дарове, използвани вероятно като свещени атрибути по време на религиозен обред. Очевидно тяхната историческа значимост е висока, но за нас емоционалната е очертаваща за възприятията ни.
Релефът на тези сбруи е изключително фин и добре направен, образите са ясни и носещи определени послания. Няма как да разберем пренесените през годините сигнали, защото липсват точни и ясни доказателства в тази връзка, но усещането, че с тях са се извършвали важни неща при определени събития е съвсем обективно достоверно.
Тези предмети не са част от експозициите у нас поради високата застрахователна стойност. Вече обиколило европейските музеи, това съкровище си остава заключено тук, в подземните трезори.
Домакините ни разказват за всичко, което изследователи и учени предполагат. Казват, че е открито в тракийските могили в Равногор. Тук изненадващо свързваме случващото се с предстоящата ни среща, която е планувана отпреди месец с човек именно от Равногор. Може би случайната неслучайност на събитията е направила тази възможна тази среща или пък нашият днешен път сбъдва навременни очаквания.
Дълго говорим, дори си позволяваме да отсъждаме за несправедливото отношение и липсата на ценностно отношение към миналото на предците ни. Дали пък това не е свързано и с позагубената ни представа за род и родина!?
Времето ще подреди по свой безобидно сериозен начин както събитията, така и последствията от тях. Ние ще бъдем или участници, или недостойни наблюдатели. Понякога всичко това ни кара да избираме нещата, които ще ни се случват, а те избират нас по свой собствен начин.
*
Днес денят отново си отива. Пътуваме обратно и привечерно. Светлините на насрещните автомобили непрестанно ни карат да примижаваме и отново да отпускаме очите си. Мислите тръгват в тишината на прибирането към уюта на топлия ни дом, без да можем да определим тяхната посока. Планината вече е очертала своя тъмен силует и се е надвесила с величествената си осанка.
В нощта срещу свети Вартоломей
поканих спомените си на пиршество.
О, дръзки спомени,
съперници на бъдещия ми живот!
Барони на частици от душата ми!
О, жалки узурпатори!
Наздраве! Пийте!
За последен път!
„В романтичен план“, Константин Павлов
*
Движим се бавно покрай множество малки селца, които вече са прибрали в себе си своите стопани. Запалените лампи се виждат от неспуснатите пердета на прозорците. Понякога се виждат преминаващи хора, които обикалят масата, която ще постави своята значимост заради вечерната предстояща среща с приготвените гозби специално за вечерното семейно събиране. Няма как да чуем разговорите, но това съвсем не е толкова важно – вечерта е дошла да събере семейството на тази поредна среща.
*
Мисълта ме препраща към настъпването на утрешния ден, който свързвам с житейски празник. Замислям се, че някои правят равносметки, изводи и показват какво и как са сторили, или пък ще сторят. Твърде объркващо и непонятно ми се вижда това начинание. Странното усещане, че последните повече от пет десетилетия не са успели да ме приучат към такава традиция. Не им се сърдя и няма за какво. И си казвам, че вероятно времето за това не е дошло или въобще няма да дойде. Каква илюзорна представа имам за случващия се живот.
Съвсем непонятно е разбирането ми, че трябва да си даваме високи самооценки за собственото си поведение. Някак си присъствието на обикновена простота в тези ми мисловни съждения ме кара да приемам всичко случващо се – добро или лошо, за някаква своеобразна нормалност на живеенето. Едва ли мога да го определя като житейски изпитания или послания за устойчивост и воля, а по-скоро за осъзнаване, че трябва да пренебрегваме човешката суетност в своето съществуване.
Полудостойно
и полуобратно,
за своя
и за чужда изненада,
аз доживях до полувек.
С което огорчих мнозина,
а не зарадвах себе си, уви.
Наздраве, колебливи врагове
и вие, истински приятели.
Не притежавам дар за равносметки –
било каквото е било…
А по-натам?
Ще продължавам,
както съм живял –
приемам бъдещите скромни дни
като подарък, даден на шега.
И нищо повече не си въобразявам.
Ще бъда, просто, най-любезен зрител
на, просто, най-бездарната пиеса.
Без ръкопляскане обаче.
„Полувек“, Константин Павлов
Намирам за съвсем подредени в своята обърканост мислите на Константин Павлов. Нямах привилегированата възможност да бъда негов съзнателен съвременник, но имах възможността да го срещна в моето съзнателно осмисляне и тази среща да предаде онази смислена устойчивост на действията и очакванията от тях. Ще прииждат въпроси, а отговорите им ще се завихрят и оттичат в неизвестното. Някои ще разбираме, други ще усещаме, а трети ще ни заставят да се обърнем рязко, за да ни покажат важността на оставените неща. Каква бърза илюзия на случващото се и колко възможно невъзможни отговори ще ни притискат в гърба, а и колко такива, които ще отминем с безразличие, но ще ни причинят главоболие в задната част на главата или ще ни поставят в непредвидимо напрежение и капчиците изникнали на челото ще пренебрегнат студенината на вечерта.
Мили хора,
дето ме ругаете,
вашите коне са обуздани.
Впрегнати в колата на живота,
влачат хиляди неща полезни,
а с подрязаните си опашки
бият конските мухи
и кротко цвилят.
Честна дума, почвам да завиждам –
вашите хамбари са препълнени,
а главите ви спокойни.
Аз не мога да ги обуздая.
Мога само
да се метна
на гърба на най-необуздания
и да полетя след вятъра.
Дълго време няма да ме виждате!
Дълго време няма да ме чувате!
„Стихотворение за скотовъдната ферма на поета“, Константин Павлов
*
Утре отново ще е ден, ще е време на очаквани и неочаквани поздрави, на непрестанни благодарности, на пожелания, които няма дори да чувам, а ще повтарям кимайки своята трогнатост от забелязаното внимание. Какво ли ще ми донесат множеството многократно повтарящи се благопожелания – ден в който мислите ще бъдат възпрени от телефонни обаждания, електронни съобщения и други такива, в които ще очакваме да се притискаме към очакването за бъдещото добро. Каква измислена илюзия на благоденствие в ден, който отчитаме в календара на преживените години.
Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.
Ще се вкоренят краката ми в скалата.
И ще заприличам на ония
криви, жилави и грозни храсти,
дето никнат даже там,
където кози крак не смее да пристъпи.
Но от тоя миг нататък
неудобството ще се превърне в качество.
В причудливи краски ще разцъфвам.
Непознати плодове ще раждам.
(Всеки плод с различен вкус и форма.)
Някои ще предполагат, че са сладки,
други ще твърдят, че са отровни.
Ах, посредствени художници ще ме рисуват,
фотографки ще ме снимат
контражур.
„Елегичен оптимизъм“, Константин Павлов.
И благодаря за смутното мълчание на този пореден ден, но нямам отговор какъв съм и какъв ще бъда. Всичко е някакво тайнство на бъдещо неоткрито съкровище, което ще продължавам на търся в продължението на този живот.
Къде беше –
питат ме –
повече от три десетилетия!
„Интервю в утробата на Кита“
Пловдив, 14 февруари 2023 г.
проф. д.н. Венелин Терзиев
За Равногорското съкровище
В една от могилите край Равногор е намерено съкровище, представляващо девет предмета, част от украса за конска амуниция – юзда, начелник и седем кръгли апликации. Изображенията върху апликациите се отличават със своя реализъм. На шестте от тях, групирани по двойки (използвани за набузници от двете страни на конската глава) са изобразени бюстове на богините Атина, Артемида и Нике. Богинята Атина е изобразена с шлем, щит и копие. На седмата апликация (поставяна на гърдите на коня) е изобразено крилато тракийско божество, загърнато в животинска кожа, с бръшлянови клонки на гърдите и с венец на главата. Предметите са с висока художествена стойност, изработени от сребро и покрити с позлата.
По форма и украса начелникът е уникален. Единствен негов аналог в Древна Тракия има сред предметите от загубеното Каварненско съкровище. Двата комплекта гарнитури за конски сбруи са останки от ритуални дарове и вероятно са използвани като свещени атрибути по време на религиозен обред. Според някои изследователи той е свързан с култа към мъртвите. Следите от огън в едната яма и отсъствието на огън в другата, са основание за други учени да свързват даровете и ритуала със соларния (слънчевите божества) и хтоничния (божествата на подземния свят) култ в Древна Тракия. Очевидно ролята им в обреда е била толкова значителна, че върху жертвените ями е бил издигнат отделен могилен насип.
Венелин Терзиев
