В ЧАСА НА ТИХА НЕЖНОСТ – стихотворения на Йордан Йорданов

В ЧАСА НА ТИХА НЕЖНОСТ

Припламва утрото с първични щрихи,
повлича и руши уюта сив.
А аз те гледам – предана и тиха,
и пия красота – речитатив.

Съдбата ти защо при мен те прати,
когато дните влачех през просо́?
Добро и зло не водиха дебати,
но скриха онзи марш на Менделсон.

Градихме замък – вик архитектурен,
ех, някъде без вход и стъпала!
Поваляха ни гръмогласни бури
и дъжд квартален люто ни валя.

Проплакваше понякога свенливо
кръвта гореща – и у теб, и в мен.
Но обич силна още ни опива
сред този свят, все тъй неподреден.

Охолна светлина в сърцата плиска
с предчувствие за връх. И пиета́.
Какво ли повече от теб да искам,
когато ти за мене си света?

Нахлуват чувствата с лиричен тътен,
в прогнозата не е предвиден хлад…
Не те намерих аз, любов, на пътя,
ала зазидах пътя за назад.

худ. Огнян Балканджиев

---

ЖЕНА ЗА СЪНУВАНЕ

На Красимира Маринова

Сърцето ми пророни таен страх,
но светлината мигом я хареса.
И ето – героинята познах
на Яворов от първата пиеса.

Какво ли бях пред Господ съгрешил?
Или пък ми я праща за награда.
Не зная, ала вече бях отпил
една голяма глътка тиха радост.

Очакване разтваря в мен очи,
то иска профила и́ да погали.
И въздухът прошумоля по-чист,
но спре ли, може и да се подпали.

В усмивката и́ светла въдворен,
си връщам кислорода аз без драма.
Попивам красотата запленен,
защото утре може да я няма.

Не трябва да отмине ей така –
по стълбите на моята възхита.
Отсреща чака дългата ръка
на болката. А тя е ненаситна.

Сега промивам с живата вода.
следите на мечта, до мене спряла…
До края драмата ще проследя,
че този път не зная за финала.

СПОМЕН ЗА МАМА

Идваш много тихо, влизаш във съня ми,
но не можеш винаги да кажеш с глас
твоите съвети, на сърце подбрани,
доживели и след сетния ти час.

Трябваха ми те, когато бях невръстен.
И за първия успешен полет плах.
С обич безвъзвратна дните ми поръси –
нея аз за скрежни дни грижливо сбрах.

Птиците отлитат, но са без забрава,
те се връщат винаги на извор чист.
В моето сърце душата си остави
с топли думи върху празния ми лист.

Бродник е кръвта ми между зло и радост,
но попила е до края нежността.
Свята обич трябва тъй да се изстрада.
А след зима винаги е пролетта.

Пътят свой изплетох, малко е пред мене,
и към твоя дух се приближавам пак.
Плод узрява само след свето цъфтене.
Майко, тъжно бяла, светлина във мрак!

С тебе все ще вдигам рухнали надежди,
ти оставаш мой закрилник с проглас висш…
Корените винаги криле отглеждат,
ала трябва да поискаш да летиш.

МАРКЪС, МОМЧЕТО НА ЕЛИ

Мое малко момче, повдигни си сърцето
и във мене се вгледай с чиста любов.
Аз съм оня човек, който пази на светло
твоя образ свещен в златен обков.

Ти си нежната млада английска фиданка,
дето корени вбива с порив в пръстта.
Ще запомниш ли моята българска сянка
от върха на твоите млади лета?

Пиеш сок ненаситно от майчина ласка,
за да имаш в живота здрав вълнолом.
Ала родната нейна пътека тревясва
и изгубва от поглед щастливия дом.

Кой в чужбина, сине, майка ти е прокудил?
Ти ще имаш време греха да простиш.
Ако можеш света разгневен да учудиш,
значи има за Вяра вход без врати.

Завърни се със нея в подарения спомен
и в български рай посади си дръвче.
Аз въздишка по теб тихичко ще отроня,
мое мило английско скъпо момче!

Пеят неистово сто цигулки в кръвта ми,
аз съм всичко, дето наричат копнеж…
И да имаш в сърцето си хиляди рани,
знам – на мама първо билка за лек ще дадеш.

худ. Огнян Балканджиев

---

ПОЕТ НА МАЛКИЯ ГРАД

Красиво място е сърцето на доброто,
където тиха светлина тече.
Но тя е толкова, ах, толкова самотна,
че всеки може да я отрече.

Напред ли движи се светът? Дали е вярно,
как в равноделен такт беди кръжат?
А той е тук все тъй против вестибуларно
и често е във колелото прът.

Загадка чиста е поет в градче далечно
и камък в пазва против клевета.
Но няма кой на свободата да попречи,
а правда лъска ножа на честта.

Не чака тук той някакво си земно чудо
или на грехове проблясък висш.
Кръвта му си го знае – още жив е Юда,
но често сбърква роза с бучиниш.

След себе си учудването хорско влачи,
по покривите сякаш, че върви.
И свети с крехкия си ореол сред здрача,
а думите летят пред него с вик.

Съвсем почти неразгадаем за градчето
минава, но не ще отмине тих.
Едно бодливо и необходимо цвете,
което и през зимата цъфти.
Поетът – рицарят на Кръст, разпънал нрава,
наследник на Божествена следа…
Душата му сред облаците преживява,
разтворена в сълзите на дъжда

ЛОРА ИЗПРАЩА ВОЙВОДАТА ЯВОРОВ 1912

Сбогуваш се внезапно и красиво.
И нямаш време за прощален жест.
Но откъде намери тази сила –
да скъсаш лудо тънкото въже

на тихи страсти и големи клетви,
в които своя Бог пресътвори.
Низвергнала илюзиите светли,
от Ангела-хранител ти се скри.

Обичана. Отричана. Лъчиста.
Любовни птици спомени кълват.
Нима ще се лишиш сега от риска
орисниците да те изберат!

Той тръгва. И Съдбата само знае
дали ще бъде още утре взет.
Но твоето сърце портрет извая
на обич, закалена със обет.

Изпращаш го. И няма тука роля,
а Истинска жена с Обречен мъж…
Историята никога не моли.
Подрежда ни завинаги веднъж.

Йордан Йорданов

стиховете се публикуват за първи път

из. „Късната любов на самотата“, автор Йордан Йорданов, худ. Огнян Балканджиев, изд. gabriell-e-lit, С., – под печат