В ЯНТРА СЕ КЪПЯТ ЗВЕЗДИТЕ – стихотворения на Павлина Петкова

РОЖДЕН ДЕН

На щастлива дата
викът ми накъсал тишината…
В събуденото утро
първа глътка въздух
в гърдите съм поела.
По зодия – риба,
но не съм мълчалива.
С думи за обич
стихове редя.
Чета ги на птиците,
на вятъра, на мартенската мъгла.
Пролетна съм.
И от погледа ми се раждат
бели кокичета.
Тополка съм.
Зеленоока.
Душата ми за полет мечтае
и силни крила.
Под дланите ми пъстреят поля.
Снежно поточе –
в съня ти бълбукам…

ДЕТСТВО

Детство, изваяно от игри
с хартиени кораби
към морето – живот пътува.
Колко голямо е то?
Между земята и небето?
Мечтите – хвърчила
към неоткрити светове,
се нижат, подмамени от ласките
на слънцето.
Детството –
под бащиния праг
щурец, опъващ своя лък.

*

Тъничко гласче
на самотно птиче оглася
на есента поредния ден.
На него може би приличам.
Мечти несбъднати
избуяват,
обречени в забрава.
Огнището в камината-живот
е дом за отмиращия здрач.
В сънищата приказки се раждат
от детство и незнаен разказвач.

*

Дом запустял със срутени комини,
където вятърът дори не спира за почивка,
е свърталище на прилепи, змии, врани…
Прозорците са слепи за изгреви и залези.
Там отдавна няма човешки смях.
Само кучета пътеки проправят
през треви и шипкови храсти.
Прагът е обрасъл в мъх и троскот.
Но ти, пътнико, затвори очи!
И ще усетиш духа
на стопанка, над нощвите приведена,
месеща хляб за Бъдното.

ПРЕД ПРАГА НА ЕСЕНТА

Домът на татко, построен от дядо,
се руши под товара на годините.
Рони се зидарията, поддават гредите,
проядени от дървояди.
Дядо, отдавна нарамил торба,
пасе небесно стадо.
Баба е там. И мама…
Берат цветя в надоблачни градини.
Татко реди отдавнашни спомени –
златни нишки в сънищата си.
Млади фиданки от внуци и правнуци
вият край него снаги.
Прижуля слънце. Наближава и моята есен.
От стихове кошница плета
за плодовете, оставащи след мен.

КОСАЧ

На баща ми Яким

Ливадно сено татко коси.
Събира зеления дар на земята.
На билки прекрасно ухае.
Мисълта ме отнася
за Кралимарковски стъпки.
Дъхти въздухът на мента,
мащерка, риган и сминдух.
Омайно биле дали ще открия
и билка за сън, за надежда?
Ритуално се ровя в тревите,
подплашени щурци скачат далече.
Косата проблясва сякаш,
лъчите пред нея полягат.
Свисти и пъдпъдък ѝ приглася.
Дълъг летен ден, а казват:
„Ден година храни!“

УЧИЛИЩЕ МОЕ

Училище мое, сега си разруха!
В гърдите си пазя най-светлия спомен –
духовна светлина, с която пътя ми огря.
Парадният звън заличи тишината.
В запустелите коридори паяци мрежи плетат,
спомени изпълват празните класни стаи.
Къде са смехът, песните, лудориите,
които повдигаха адреналина
за знания, самоусъвършенстване и висота?
Училище мое, сега си болка
от въглени в огнището на миналото!
В настоящето как на внуците да обясня,
че светлина си разпръсквало,
познания за света и реч омайна?!
Ти храм си в сърцето ми!
И олтар, в който своите стихове
поставям.

В ЯНТРА СЕ КЪПЯТ ЗВЕЗДИТЕ

Слънцето, надвесено над Янтра,
вода отпива с житна сламка.
От миналото ечат копита.
Със самородно злато
върбите се закичват.
Време е веслата да поемем –
кормчии на живота свой.
Чезнат светлини,
нови се явяват.
От кулата часовникът
на времето приглася
на детски смях.

Павлина Петкова

Из „Спомени от хербария“, изд. Астарта, Пловдив, 2021 г.