ГОДИНИ, ГОДИНИ – поезия от Надежда Александрова

КАТО ТОПКА

Като топка по наклон
летя през тръни, камъни и вади.
Земята се върти и аз със нея,
броя сезони – пролети и листопади,
лета и зими, сняг и ветрове.
Къде по пътя равно да намеря
и топката да спре?

ДЕН МИГ

Ден-миг…
Когато се усмихна
и слънцето в небето мигна –
едно голямо, всевиждащо око –
да полетя
започнах да мечтая…

Ден-миг –
ще мога ли от теб да си замина?
Или очите ти във мен вторачено
ще гледат
и дупки във гърба ми ще дълбаят?
Крила
от дупките ми ще поникнат –
дали от теб закриляна
да полетя
ще зная?

ГОДИНИ… ГОДИНИ…

Години… години… години –
разглобя ли ви – само стърготини
ще се посипят.

И по тях
с очите си без поглед ще чертая
везни, капчуци, образи, треви –
нов свят ще си създам
и в него от нищо вече няма да боли…

СТЪРГОТИНИТЕ НА ДНИТЕ

Отръсках стърготините на дните
от посивелите си мисли,
очите си в тревите
и звездите взидах,
и дланите си свити
на простора дадох,
дъхът ми с вятъра
се сля
и зная,
още миг –
ще проумея
как бъдещето
да измеря.

Отръсках дните преживени
от стритите предели на духа си,
че птиците шептят в ушите ми
тайните,
които исках да намеря…

Те,
птиците
летят от бури брулени
и пак в гнездата стари
се завръщат
и пак в милувките изгубени
се свиват уморени,
но с пролетните сокове
набират сили
в поколението ново
да пребъдат.

ДЪЖД

Заваля дъжд и дърветата заплакаха.
От нагорещената земя се вдигна пара,
а хората заприличаха на птици,
които не могат да полетят.
Тежат и стоят върху тротоара.

© Надежда Александрова