Третата въоръжена съпротива

Необходима ли е нова “Епопея на забравените”

В следосвобожденската история на България има три въоръжени  движения, съответно срещу трите терористични диктатури: срещу режима на Александър Цанков (1923-1925г.), който е диктатура на “Военния съюз” – след Септемврийското въстание има партизанско движение, което продължава до края на диктатурата;  партизанското движение в периода 1941-1944г. е против полуфашистката диктатура(1934-1944г.) и против хитлерофашизма (съставено e главно от комунисти и земеделци);  горянското движение е против комунистическата диктатура (1944-1989г.) и е съществувало 1947-1956г.

Трябва да се отбележи, че и при трите терористични диктатури масово са извършвани убийства без съд и присъда.

Но винаги и при трите брутални режима е имало смели, демократични, достойни хора, които са рискували живота си за благото на народа!

Причините за възникването на горянското движение са няколко. Една от тях са терорът и репресиите: през есента на 1944г. са избити без съд и присъда хиляди хора, при това, голяма част от терора до началото на октомври е организиран терор на най-високо ниво.[1] От 1946г. започва преследване дори на лявата опозиция – земеделци и социалдемократи.  Екзекутирани са даже политически ръководители  – депутати. Един от осъдените на смърт и екзекутирани през 1947г. е Никола Петков – лидерът на земеделците. Освен това, властта действа за премахване на всички некомунистически партии. През 1947г. е забранена със закон БЗНС “Никола Петков” и всичките и лидери са арестувани. Последната опозиционна партия – социалдемократическата е унищожена през 1948г., като цялото и ръководство и парламентарна група са вкарани в затвори и концлагери. Така е установена комунистическата тоталитарна диктатура. Жестокостите на антидемократичната власт закономерно предизвикват възмущение и съпротива.

Има още една причина за възникването на горянското движение. Вместо да създават истински кооперации – обединение на собственици, каквито още тогава има много и в България и в Европа, комунистите създават ТКЗС-та; в тях селяните не само не са собственици, но дори нямат свои парцели земя. Старите кооперации са премахнати. А до 1944г. България е била на второ място в света по развитие на кооперативното движение, след Дания.[2] (има се предвид всички видове кооперации: земеделски, кредитно-спестовни, т.е. Популярни банки, потребителски кооперации и др.) По-лошото, обаче, е, че колективизирането се извършва насилствено, с различни форми на натиск и заплахи в т. ч. заплахи с убийство и др.

По време на тези събития около 2/3 от селяните симпатизират на  БЗНС”Никола Петков”, огромна част от тях – и на горянското движение.

Ето защо, след 1950г.(началото на насилствената колективизация), горяните са най-вече от селското население  (има и анархисти, бивши офицери и др., дори и малък брой комунисти-трайчокостовисти).

Тези условия обуславят и целите на горянството. А те са следните-

Движението е:

• против диктатурата и терора
• против политическите репресии
• против насилственото отнемане на собствеността, в т.ч. и на земята
• против съветизацията на България
• за възвръщането на свободата, демокрацията и пазарната икономика като през 1934г.

Отначало, горянството възниква като бягство от насилието, а не като организирано движение. Но към 1946-1947г. има начало на организираност. През 1947г. действат 5 горянски чети.

Четниците от въоръжената съпротива през целия период са  около 3000 души, плюс повече от 8000 ятаци и горяни занимаващи се с пропагандна дейност. Съществували са 28 големи чети. По данни от документи на ДС,   четите са  повече от 440. 52 от тях са влезли от чужбина, съставени са от емигранти. Съпротивата е най-силна в Южна България, особено в Сливенско, Старозагорско, Велинградско и в Пиринския край.

Движението придобива максимален размах 1950-1952г. От Гърция  предава радио “Горянин”. В средата на 1951 г. то излъчва съобщения, че в Сливенско се формира въстаническа армия. Като резултат, от различни краища на България се стичат хора към Сливенския край. Но 13000-а армия от милиционери и войници блокира Сливенския Балкан. Най-голямата Сливенска чета от 106 души, начело с Георги Стоянов-Търпана, наричан Бенковски, е обкръжена от 6000 души армия; на 1 и 2 юни те водят  драматично сражение цели две денонощия, като накрая се измъкват от обкръжението и при това,  успяват да изнесат  ранените; пленени почти няма. В непосилните боеве с превъзхождащия ги враг загиват над 40 горяни; но макар и ранен командирът извежда четата и я спасява. Подчертавайки този подвиг, този невероятен успех, трябва да се има предвид, че при това сражение, милицията и армията са командвани от  министъра на вътрешните работи и министъра на отбраната, а в един бронетранспортьор, недалеч от гората, следи действията, самият първи секретар на БКП – Вълко Червенков. Но в края на 1951г. Георги Стоянов-Търпана е пленен при акция на ДС, осъден и екзекутиран. Дори и без своя интелигентен и волеви командир и въпреки жертвите, тази  упорита, славна чета продължава борбата и прави невъзможното: през 1952г. се обединява с  малки чети и други хора, достига до 156 души и отново започва да превзема села!

Един от големите успехи на горянството е превземането на с. Раково, Сливенско за близо 3 дни (1952г.).

Специално в Пиринския край съпротивата е най-мощна през 1947-1948г. Основната чета, начело с Герасим Тодоров  контролира повечето от Санданска околия. Извършва  походи и атаки чак до долината на р. Места, по-точно до Разложко и на юг – до Гоцеделчевско; също и към Благоевградско. Но през 1948г. хиляди милиционери и войници блокират голяма част от северния Пирин. В Благоевградска и в други околии е въведено двуседмично обсадно положение. Четниците са откъснати от ятаците си и са разбити. Обграден, на 31 март Герасим Тодоров се самоубива; предпочита смъртта пред риска да попадне жив в ръцете на врага. Така е нанесен фатален удар на Пиринското горянство. Но, въпреки всичко, в края на 1948г. Борислав Атанасов и още няколко души от ВМРО преминават гръцко-българската граница и създават нелегална организация.

Около 15 горяни-парашутисти са се приземили в Казанлъшко и Ихтиманско. Те са били подготвени в Югославия, Гърция и Франция.

Удивително е, че движението   съществува дори и в равнинни области. Например, в Добруджа  има сравнително силно четничество; даже, за кратко време са превземани села. Невероятно е, но дори и в Русенско съществува горянство, въпреки че там има само една по-голяма гора (край с. Писанец), както и някои гори по поречието на Русенски Лом. Релефът не е пречка за дръзките добруджански и русенски горяни! Лидер на русенските горяни е Цанко Цанков (Мечето), а идеолог – Цветана Попкоева (Цена), клетвата е написана от Тодор Цанев. Цанко Цанков (Мечето) и Цветана Попкоева загиват в борбата, по-точно тя е осъдена задочно, пленена и убита. Тодор Цанев е оцелял след 11 години затвори и концлагери; той е жив и днес.

С изключение на Северозападна България, където горянството е съвсем слабо разпространено, в повечето области действат горянски чети.

Много от горяните са разбирали, че шансовете им за победа са били нищожни, особено ако не настъпи промяна в международното положение. Имено с това, горянското движение е уникално за България: било е обречено, а въпреки това представлява твърде продължителна, крайно упорита съпротива.

Слава на тези, които са се хвърляли в борбата стихийно, всеотдайно, без мисъл за рисковете, за последствията, без преценяване на шансовете за успех, жертвайки себе си! Двойно повече слава на тези, които са знаели, че вероятността за победа е абсолютно минимална и въпреки това са тръгвали напред към опасностите, към огъня на съпротивителното движение!

Къде са тези хора днес? Те са забравени … И живите и мъртвите герои …  Те са рискували живота си за нас, за нашата свобода, а ние дори не ги почитаме. Днес, тези смели, достойни хора   са огорчени, не толкова от това, че те са забравени, а че Движението, на което са посветили младостта си, почти е изчезнало от паметта на хората. Забвението е най-страшното предателство!

Партизаните от съпротивата 1941-1944г. също са се борили срещу една жестока, терористична диктатура, за благоденствието на народа. Но днес, те са отричани, пренебрегвани,  очерняни.  Това, просто, не се нуждае от коментар.

Що се отнася до съпротивата 1923-1925 г., тя също е полузабравена.

Крайно време е да започнем да почитаме достойните хора, а не такива, обвързали се с насилие и терор!

Използвана литература:

1. Горчева, Даниела “Забравената съпротива”:

http://liternet.bg/publish19/d_gorcheva/gorianite.htm

2. www.geocities.com/decommunization/Communism/Bulgaria/Goriani.htm

3. Цанева, Габриела “Миналото в мен”-повест, В. Търново, 1994, изд.”Сеяч”: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=115&WorkID=2860&Level=1 към http://www.slovo.bg/index.php3

4. Илиев, Николай “Въоръжената антикомунистическа съпротива”, в.”Про&Анти”, 2007 г. броеве 39-45

5. В.”Трета възраст”, 2008 г.,бр. 39

[1] .Дертлиев, Петър ”Ден първи-ден последен”, София, 1996г.

[2] “Нов кооперативен сборник, книга 1”, София, 1994г., изд. “БалБок”