ГОСТУВАНЕ ПРИ ГОСПОД – разказ на Цонка Великова

Един човек често се вглеждал в небето и все се питал колко ли трябва да е хубаво там, та който и да отидел, никога не се връщал.

– Господи – молел се с извърнати нагоре, пълни с копнеж очи, – моля те, направи така, че поне веднъж да ти дойда на гости! Да видя как е при теб. А после, като се върна, на всички да разкажа какво съм видял. Защо никой нищо да не знае? Пък ако при тебе е по-хубаво, както казват, защо да се връщам? Направо ще остана.

На Господ дотолкова му дотегнало това искане, че веднъж не издържал:
– Добре – рекъл, – щом толкова ти е голям меракът. Утре по обед ще спусна на мегдана едно въже да се изкачиш по него и да ми дойдеш на гости.

Човекът обиколил селото и се похвалил, че Господ го е поканил на другия ден да му отиде на гости. През нощта от радост въобще не спал.
На разсъмване се изкъпал, пременил се
и рано-рано отишъл на мегдана.

А тук вече се било събрало цялото село. Едни хора се чудели дали мъжът нещо не си е въобразил. Други мислели, че е наумил да си направи шега. Но повечето му завиждали. Някои дори попитали дали не може и те да отидат с него.

– Не! – отвърнал. – Господ само мене покани. Но ако се върна, за всичко най-подробно ще ви разкажа.

И ето че след дълго напрегнато очакване, точно на обед, насред мегдана тупнал краят на дебело въже. Другият му край не се виждал, тъй като се намирал някъде високо-високо в облаците. Човекът се сбогувал и започнал да се изкачва по въжето. За да следят пътя му нагоре, изпращачите извивали все по-назад и назад глави, от което вратовете им напълно изтръпнали. И тъкмо вече стигал облаците, видели, че се връща.

А той наистина се спуснал надолу, защото изведнъж се сетил: „Абе, аз къде съм тръгнал само с един кат дрехи? Така ли ще се явя пред Господ, без да има с какво да се предреша?“.

Слязъл на земята, взел от къщи още един кат дрехи и отново поел нагоре. След известно време нова мисъл му дошла в ума: „Абе, аз хубаво се върнах, ама защо не си взех поне още едни обувки. Ако тия се скъсат, бос ли ще ходя?“.

Ето че пак се върнал. Взел си обувки и тъкмо потеглил по въжето, сетил се, че горе може да е студено, а няма юрган, та се наложило да се върне и за него. По-добре да го захвърли, ако не му потрябва, отколкото да мръзне. После се сетил за възглавница. Сещал се и се връщал за още ред други неща.

И всеки път багажът му ставал все по-тежък и по-тежък. И все по-трудно му било дори да върви с него, камо ли да се изкачва по въжето, но си казвал: „Е, нищо! Сега ще се поозоря, но като стигна, всичко ще си имам. Няма да търпя неудобства. Може да ми се наложи и по-дълго да остана. А пък мога да реша и да не се връщам. В нищета ли да живея?“.

Последния път като се върнал, вече дотолкова се бил пренатоварил, че едва се отлепил от земята. Все пак успял да се изкачи на няколко метра, но въжето не издържало на тежестта и се скъсало.

Стоварил се на земята, затрупан от огромната купчина багаж. Изпълзял изпод нея и гневно се развикал:

– Господи, подиграваш ли се с мен, та си ми изпратил прогнило въже? Щеше да ме затриеш.

Тогава от небето се чул гласът на Господ:

– Прощавай, но нямах толкова здраво въже, че да издържи всичко, с което не можеш да се разделиш.

Когато се претоварим с ненужното,
ставаме негова жертва.

Цонка Великова

из „Търсачи на надежда“, изд. „Фараго“, С., 2022