ГРАДЪТ НА БЕЗУМИЕТО- поезия на Рени Васева

На града
му беше трудно
да заспива.
Духът му
се прибираше
в онези стари лампи,
които трепкаха
едва- едва
в гърдите на панелите
столетници,
а тялото лежеше
окървавено на запад,
където слънцето
изгаряше във пламъци
и хвърляше жарава
над комините,
антените на операторите,
над прашните прозорци,
от които се провиждаха
подпухнали лица
и празни маси,
размахани юмруци
пред нечие
застинало лице,
едно дете,
което плачеше
в съня си,
задрямала старица
в люлеещия стол
и някакво момиче
с невиждащи очи,
вградени сякаш
в синьото на телевизора.
Градът отчаяно
мечтаеше
да може да заспи
и да сънува другото –
белите пъртини,
млечното небе
и звездните пътеки,
дето го зовяха
да тръгне да преследва
мрака…

Градът загърна
траурна жилетка,
скърбеше
за отминалия ден,
за шумната навалица
във мола,
за върволицата деца,
поведени
от някакво момиче
към метрото.
Градът едва сега
си даде сметка,
че е загубил
всякаква охота
да бъде мястото
на карнавала.
Една предколедна
депресия
го бе обхванала
и той заспиваше
във тая закъсняла
есен.
И все сънуваше
избухналия взрив
на коледното
празнично тържище,
когато царят
мина гол
по неговите булеварди,
а някакво дете
извика:
“Вижте го!“

На границата
между тъмното
и светлото
градът изглежда
като омагьосан.
Коварни лампи
тихичко просветват
в очите
на наивни локви.
Замлъкнал в своя сън
вековен,
оттатък улицата
е строежът.
Забравен и отчаян,
и самотен,
потънал
във ръждива прежда.
Убодена
на тънкото вретено,
орисана
от крайните квартали,
една принцеса
кротко е полегнала
сред арматура, тухли
и фекалии.
А множеството
празни стаи
примамват
със вълшебства
по стените,
разказват
чудни приказки за Рая
с езика си
на улични графити.
Сънува своя сън
в безкрая
принцесата,
заспала под звездите,
и в мрачна
хероинова омая
за своя принц спасител
пита.

Ръкомахат
черните клони,
здрависват се
с тежките облаци.
Най- сетне е утро,
градът проговаря.
Мълчи само
нашата улица.
Мълчаливо се люшка
прането, щипките
от вятъра падат,
с кафяви сърца
е зарината
твойта тераса,
Мълчи дограмата,
климатикът е замръзнал
във мрака,
липсва коледната
украса.
Най- сетне е утро.
Градът проговаря.
В мълчаливата улица
се разминавам
със спомена.
Не го гледам в очите,
не поздравявам,
макар че нещо
трепери в гърдите ми.
И тогава те виждам
как пресичаш отсреща,
главата заклещил
в попрегърбени рамене,
и ме плисва в очите
вълната гореща
в светофарно червено.
И внезапно крещи
всичко около мене,
тишината, взривена,
полита нагоре
към черните клони,
полепва по тях
и остава така, кървяща
от самота…
Тогава започвам и аз
да крещя.

Градът стовари
в очите ми
нощните си безумия.
Светлинно море
разпенваше срещу мене
вълни
в различни оттенъци-
коледна вакханалия,
разточителен жест
на прикривана бедност,
истерия.
Съчетания, пагубни
за художника гений,
кичозни фрагменти, детайли,
извивки,
нови апартаменти
за преселението.
Всички да свикват
с калта и транспорта,
отровния въздух,
лабиринтите
на ремонта,
анемичното слънце,
луната по Смирненски,
просяците и циганите,
карциномите
на запустелите къщи,
нелечими,
без зов за завръщане.
Съчетания, пагубни
за здравословното хранене,
за нечие детство,
за образованието
и културното ни наследство,
за здравното министерство.
По пешеходните зони
ни размазват редовно
и даже не се обръщат.
Ние сме тези,
които поднасяме легените
на преялите,
на безнаказано ситите-
да повръщат.