ДАЛИ? – поезия от Александър Алекс. Дъбнишки

ТРИПТИХ СЪС СТЪЛБА

И сънува, и ето стълба, изправена на
земята, чийто връх стигаше до небето;
и, ето, Божиите ангели се качваха и
слизаха по нея. И, ето, Господ стоеше
над нея …
Битие, 28, 12 – 13

Стълбата, стълбата – от векове
и тя, и патриархът u,
дарени с усамотението
на обещано минало,
обитаваха неведоми земи
и спомен между страници.
И само по пълнолуние
сянката u – бродница вездесъща
разстилаше снага
над води и снежни полета.
Нощем погледите по нея
ставаха ангелски
и в порива към желаното
търсеха думи за него
в тъмния свят на езика.
Изгревът сутрин гасеше истини
и дните, погълнали стълбата,
ги криеха дълбоко, дълбоко
в нашата боязън.
Стълбата, стълбата …
Сънища, сънища …

Ти, патриархо, какво ни остави?
страха ли от стълбата
или неизречено не
за стъпки по нея, родили слова.
Защото ангели се качваха,
но бяха ли ангели на слизане?
Към нас ли
или към някакво несъзнавано надолу?
Кои бяха думите за греха,
разкъсали душата на порива нагоре?
Търсих те в книгата; търся те …

Старец на стълба
къса от дърво плодове.
Протегнати детски ръце
мъдрост докосва, дарява,
от стълбата пази.
До стареца наяве е страхът.
Само на сън са криле.

МОНОЛОГ НА ЕВА

Ела.
Ще те заведа в градина
без да чуваш “не”.
И не чакам “да”.
Листата тук явяват реч
на нямо ложе.
Погледите, светло, тъмно
са слова.
Мислим с допира
на тяло до ръка.
Тъй упоително говорят ни тревите;
реката не замлъква
с капки от вода.
А ти ела.
Ще чуваш само моето лице;
след него –
малко синьо от небе.
И пак лице …
Разбира се, ще има тръни,
изнемощяла длан ще стиска хляб;
прокудени деца …
Но ти ела
да слушаме Луната,
оживяла в плът.
Тъмнината се смалява
върху нея, става плод.
Грабват го очи.
Миг зачева, миг живее
радостта
и пази мимолетното
светът от думи.
За него
орисан си да си врата.

Montreal’18

ДАЛИ

Дали падаш, когато ходиш
или нещо чезне под стъпките ти
като земя под птица;
дали утрото е небесно-кафяво
или това е само
едно немислимо пробуждане;
дали чашата не е празна
от твоя поглед в нея
или те изпълва нищото u,
но ти – удавен в себе си,
дори не я съзираш;
дали ще се събудиш утре
или вече си точка
в един невъзможен синтаксис;
дали защото …?
Дали …
в палитра от думи
спи моят свят.

Montreal’18

© Александър Алекс. Дъбнишки