ДА СРЕЩНЕШ СЕБЕ СИ НА РАЗСЪМВАНЕ – статия на Силва Василева за поезията на Иван Динков

ИВАН ДИНКОВ

/26.08.1932 – 23.01.2005/

Лесно е да се намери дъска.
Трудно е да се направи иконата.

Иван Динков

Студентска квартира в началото на 1988 година. Цигари в излишък в препъл-нени пепелници. Музика – такава, каквато не звучи в радиоефира. И стихове. На пое-ти, чиито книги някак странно и прибързано изчезваха от книжарници и библиотеки още преди да достигнат до своите читатели. Как, въпреки цензурата, ограничените ти-ражи и контролираното книгоразпространение, успявахме да се сдобием с тях – за мен и до ден днешен си остава загадка.

Дали някаква добра орисница е намирала начин да ни изпрати по неведомите си пътища техен стих или упоритото ни нахално младежко любопитство и нездравословен интерес са успявали да пробият стената, така че да получим доверието на някой от притежаващите тези ценни издания – това едва ли вече е от значение. Но е факт, че и днес в редица домове все още се пазят изписани на ръка бележници и тетрадки, изпълнени със стихове на недолюбвани (от властта), но пък толкова харесвани (от нас) поети. Тези преписвани на ръка стихове се превръщаха в нашата поизтерзана и мъл-чалива опозиция срещу опитите да ни бъде наложено какво да четем. Те бяха нашата романтична съпротива на забраната да знаем. Защото само така ние можехме да бъдем.

Така – за себе си: поет съм български,
по дух – без жителство, в развод с иконите;
написах някога: „Тъй както с въглена,
така и с думата не става комкане.“

(„Пролог“)

*

Именно с това преписано от някого четиристишие за пръв път срещнах поезията на Иван Динков. А той вече бе издал две стихосбирки „Лична карта“ и „Епопея на незабравимите“. Бяхме подочули и за излязлата от печат „На юг от живота“, само дето тя така и не стига до бъдещите си читателите. Цялото издание изчезва в огнената паст на някоя пещ – места лобни за инако-мислещи издания.
Във време на повелително налаганото еднопосочно и безкритично позитивно мислене да бъдеш различен, недоволен и белязан е било повече от опасно.

Но за тези, които по полегатата равнина на предопределеността не са можели да вървят, друг начин „да бъдат“ не е съществувал. Или не са искали да се вслушат в твърденията на тези, които са ги убеждавали, че може да съществува. Или пък просто не им се е получавало. Защото този път не е бил техният, нито пък начинът да усетят вкуса на живота. Животът – кратък проблясък между две вдишвания и даден ни само веднъж. И само лична е отговорността какво ще остане след крайното издишване. Иван Динков не допуска някой друг да му наложи да бъде, да мисли и да пише не така, както той иска и може. Поема риска да бъде поет до последната молекула издигащ се цигарен дин. И създава спомен за бъдещето още преди да се е случило:

Сигурен съм, че съм имал спомени
от един сезон – навярно есенен,
от едно ревю на млади сомове,
от една вода – мистично-песенна.
Дъжд по ъгъл – не си спомням градуса,
път разкалян – не си спомням метрите,
думи женски – вече помня – радостни,
час нормален – беше точно четири.
Образите са трагично мислене
в пътя на разбойници и странници:
ниско над върбите обезлистени
върху панти скърцаха пространствата.
Дишаха в полето само лайките.
Може би тогава в мен поникнаха
думите, с които кърмят майките:
„Съвестта е чужда на инстинктите.“
В мрежата умиращите сомове
сякаш се докосваха до въглени…

Сигурен съм, че съм имал спомени
от един сезон – навярно български.

„Мемоари“

*

Белязана с трагичност, лириката на Иван Динков не е протяжен стон на недоволстващ дисидент. В сивотата на багрите се ражда неговата поезия – самата тя метафора, изпълнена не с цветове, но изковала образи, превърнали се в постулати на отминалото ни днес.

Поезия задъхана и страдаща. Необещаваща. Но замисляща. И дали заради чергите, или заради хората, защото такава я видя той тази обичана своя Родина, но там някъде между изтупващия се „прах от леговища тлъсти и шарени“ заметен остава трагичният подвиг на любимия Яворов.

Чергите вече са лирично ялови:
пълнят кофите, но не и строфата.
…
Тупа,
изтупва се майка България:
всеки ден,
върху мен –
от терасите.

„Фрагмент“

Тревожна, премерено драматична, на-пълно самобитна и различна, уж гонеща безкрая, но и толкова дълбоко лична. Пое-зия сбъдване, към която си струва човек да посяга – за опрощение и просветление. Стиховете на Иван Динков не сочат недъзи, не тежат. Но болят. От невъзможност. А нас, тогавашните студенти, ни привличаше чувството за близост. Четяхме с усещането, че е някъде сред нас.

*

И когато след години при представяне на негова книга това наистина се случи завинаги запомних погледа му и замислените над преписваните в онези надскачащи забраната и забравата бележ-ници негови стихове очи. Сякаш не можеше да повярва, че това е неговата поезия. Сякаш не можеше да допусне, че за някого някога тя е била онова душевно спасение, та ей така, без поза и търсена полза, а по силата на собствената воля и съвест и от пристрастеност към безкрайната мъдрост на словото, е пазил стиховете му. И него самия.

Умирайте по своя воля
и по естествения ред!
В ръцете с молив
и без молив!
С един куплет
и без куплет!
Умирайте в младежка поза
или с отпусната глава!
В очакване на шум и рози!
Без мисъл даже за това!
Но пред останалото време
живейте с чувството за старт!
И без себични теореми!
И без хазарт!
И без хазарт!
Поетите са задължени
от тайния си произход
да черпят ум и вдъхновение
единствено от чист живот.
Не се продавайте за нищо!
Не рухвайте!
Това „мерси“
съвсем жестоко и излишно
устата ви ще измърси…
Изгаряйте!
Дори зелени,
четете винаги на глас
„неясните“ произведения
на гениите преди вас!
И най-накрая се простете
по собствен избор с този свят.
След съвестта и стиховете
едва ли има трети ад!

„Диалог“

*

Поезия – живот. Не поезия за живота. Всяка строфа е тон с кристално звучене. Немногословна, но с много наслоени пластове и болезнено чувствителна. Поезия идваща от дълбините. Поезия за живите. И срещу безумството „да нямаш памет“.

Аз искам тоя свят да видя
без облаци от керемиди:
да го изстрадам в пълна мяра,
та утре да му имам вяра –
та в стиховете ми презирани
да няма нищо за умиране.
А някога ако изгубя
от погледа си небосвода,
то нека падна като влюбен:
с ръце – кръстосани под лоба,
с очи – избистрени от страст,
с гърди – останали без глас.

„Тирада“

„Люлката на поезията ме понася високо под небесата, размътва съзнанието ми, опиянява ме.“ – така сам себе си изповядва в края на своята книга „Навътре в камъка“ поетът Иван Динков. И улавя в спомените си стотиците пробягали през живота му лица и думи, мисли и съдби. За да не ни зададе въпроси, но потърси отговорите им. И ни накара да се замислим, да се вгледаме навътре в себе си и се запитаме – това ли искахме да видим когато издълбахме пър-вата драскотина върху камъка на нашия живот.

Тогава, когато външният свят не пред-лага стабилни устои, поетът се обръща навътре към себе си. Там, където е безкрай-но и бездънно. И тръгва. За Иван Динков това е пътят „навътре в камъка“. Там, къде-то се влиза „сам и гол“. И пречистен. Но преди това изживее, изстрада и сътвори онези свои стихове, с които надникне в собствените си тъмни кладенци. За да срещне себе си. На разсъмване.

Съвсем болезнено: насън – по пощата,
изпращам славеи на таласъмите –
надежда някаква: да свършат нощите,
да срещна себе си в едно разсъмване.

„Пролог“

Силва Василева