ДЕНЯТ НА ПОЕЗИЯТА И МУЗИКАТА С ПОЕТИТЕ НА РУСЕ… – Габриела Цанева
Денят на поезията, 1 октомври… Горещо, като през лятото, прашно, парещо, пещ… Вървя към Дома на Задругата на майсторите, Гугъл картата ме води, уж трябва да съм стигнала, а не съм… Тогава чувам музиката, есен… Вивалди… зад висок каменен зид, зад висока дървена порта, притворена, почти затворена, но в дъното на двора – Надежда, усмихната, подрежда… книги, хора, бонбони, цветя… просторно и скрито – като филмов декор, като в друго време, в друг свят… Разсеяни усмивки, топли прегръдки, сядаме в полукръг, замаяна съм от всички познати и непознати лица, готова съм да слушам… музика и поезия… в Деня на поезията…
Ето ни, в началото на вечерта:
Литературно четене в Деня на поезията – ССП, Русе, 01.10.2019 
Литературно четене в Деня на поезията – ССП, Русе, 01.10.2019
Надежда Радева, секретар на Русенския филиал на ССП открива поетичното четене с няколко думи за Деня на поезията и неговата история, след което ни представя – мен и списание „Картини с думи и багри”… усмивки, усмивки, жегата става още по-осезаема, кожата пари, нищо, че слънцето вече залязва…
Габриела Цанева и Надежда Радева със списание „Картини с думи и багри“, 01.10.2019 Габриела Цанева представя списание „Картини с думи и багри“, 01.10.2019
И аз казвам няколко думи, онова, което е най-важно, но то никога не може да се каже докрай. Все едно, поетите станаха читатели… А после станахме туристи – чухме историята на къщата, в двора на която празнувахме – най-старата русенска къща, наско-ро реставрирана, очакваща да приюти майсторите на традиционни занаяти.
Накрая се превърнахме в артисти – всеки присъстващ прочете свое стихотворение… музиката заглъхна, небето стана прасковено, рубинено и виолетово, а после звездите ни светеха, защото новата Луна не успяваше сама… научих едно поверие – пожелай си онова, което най-силно желаеш, и то ще се сбъдне, защото всичко започва сега…
Получих цветя и много стихотворения, които искам да споделя с чита-телите, които са поети, защото поетите вече станаха читатели… И тъй като това списание е за литература и визуални изкуства, ще започна със…
СТАРИЯТ ХУДОЖНИК, автор ЙОРДАН ЙОРДАНОВ
Старинна лампа и люлеещ стол
край маса със стакан пустинно-празен.
Съвсем не виждам бляскав ореол
след всичко, дето досега е казал.
Без думи е подреждал светлина,
разстлана в полумрака неизбистрен.
Дамгосан от коварната слана,
той доброта по пътя е разплискал.
Провиждат се в красивия й лик
изваяни черти на тиха драма,
очакван, но пропуснат огнен миг,
когато и денят е в амалгама.
И без значение дали е сам,
или светът е с него във синкопа,
отхвърля трънен път. И пожелан,
във Божието царство ще похлопа.
Но трябва стълба, по която той
да стигне до селения светилни.
Където май, че няма разнобой
кое е казън и какво е милост.
А подир него ще пълзим с очи,
с отворена в душите рана тъмна…
Знамение проглежда в свода чист,
докато във сърцата ни разсъмва.
…и ще продължа по азбучен ред…
НЕПРИЗНАТИ МИСЛИ, автор АДРИАН ВАСИЛЕВ
Аз отдавна загърбих оня, малкия град.
С пъпна връз съм откъснал всички връзки назад.
Като камък захвърлих тежка дума-стена:
Останете си с вашта мафиотска страна!
Дето вяра продават, но пред Бог не грешат,
мутри в ритми на чалга гадят в мойта душа,
дето с лев сиромашки чужд издигах палат
и богатия в празник правех все по-богат.
А мъглата поглъща гласовете насън
и над църквата кръста, и камбанния звън,
но наяве сънувам песента „цъфтидрен“,
на дръвче два пискюла висят: бял и червен.
Нисък облак се стели, скрива кривия кръст
над могилки покрити със трева в пълен ръст,
незабравка-икона в ъгъл свят, окаден
някак с укор прощаващ още гледа към мен.
И в неделен следобед, щом душата заспи,
бяло облаче виждам, къща с двете липи,
речен залез сънувам в стари мрежи поспрял
и със поглед последен римска крепост огрял.
Тъй паса някак дните на мечтите подпрян:
Имам все пак Родина със Бащица – Балкан.
НЕ МИ ГОВОРЕТЕ ЗА ЛЮБОВ, автор ВЕСЕЛКА КЮКОВА
Две-три строфи сълзливи под пияна луна,
рой въздишки по кратки забежки.
„Непризнати“ признания,
скрита вина,
върхове от стрелите на грешки.
Думи, думи –
по-скоро неживяна мечта,
сласт непита.
Любов? Едва ли.
Няма думи за силните вечни неща
нито в речи, ни в празнични зали.
…Аз не вярвам във Хадес.
Знам, че няма натам
ни пътека, ни Стикс във мрака,
нито лодка самотна
и лодкарят й сам
две монети за превоз не чака.
Ако беше…
Отдавна бих тръгнала в път
да те върна отново при мене,
без да сещам нозете ми как кървят.
Без пети, на ръце, по колене…
И без страх, и без жал,
и без срам, и без дъх
бих се борила с всеки по пътя.
Да открия в безцветния призрачен мъх
само лъх от духа ти безплътен.
Аз не вярвам във Хадес.
И събирам пера –
кратки спомени, миг надежда…
И във вярност кошулята бяла пера,
във вода, дето… горе отвежда.
Не съм скромна, затова ще продължа със себе си…
НЕ СИ ТИ, автор ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА
Рисувам с въглен
профила ти
и въгленът
все
се
троши.
Размазвам с пръсти
сенките –
устните тръпнат,
бузите хлътват,
помръква погледът –
не си ти…
не си…
Започвам да
рисувам очите ти
с четка –
нанасям синьото,
водата се стича,
отнася сълзите;
разголва душата –
и виждам,
че нямаш
зеници…
Знам,
не си ти,
не си…
Но
взимам
туш,
изписвам веждите,
чертая миглите
и те търся…
Тогава
разливам
мастилото –
то скрива лицето ти…
Знам,
не си ти…
не си –
не мога да те намеря…
…и ще завърша с Надежда Радева…
ВЕЧЕР КРАЙ МОРЕТО, автор НАДЕЖДА РАДЕВА
В стоманен блясък вечерта
покрива градските площади,
дълбае сърмена луна
следи по живналото лято.
Брегът, тъй крехък и солен,
залюбил е вълната черна,
отплава лодка – стар рефрен
припява пристанът след нея…
И няма връщане, защото
нощта ще скрие всичко светло,
ще бъде мрак и мрак, додето
отново слънце не засвети…
Но ти, море, и в тази вечер,
бъди тъй близко и обично!
Не съм подбрала най-доброто, нито онова, което най-много ми е харесало; включих в този кратък обзор само онова, което имам от празника, и емоцията, която не си отива…
