ЕДИН ДЕН РАВЕН НА ГОДИНИ – статия на Теодора Копчева
Как превеждах на двама земеделци да разкажат за лагера Белене на журналисти от БиБиСи
В средата на юли в и около Белене е много горещо.
В средата на юли в и около Белене има и изключително много комари.
Днес освен горещината и комарите, по брега на Дунав се виждат плажуващи хора, има даже джетове, моторни лодки и всички останали екстри, които предполага лятото.
Професионално и лично пътувам много из България. Но, признавам, стъпих в Белене за първи път в средата на юли 2020 година. Гледката от брега на Дунав към едноименния остров за мен се оказа машина на времето. Като преводач и организатор на екип на БиБиСи (унгарския офис) в Будапеща на брега се запознах с Тако Караиванов и Цветко Георгиев. Чужденците заснемаха документален филм по книгата на Ник Торп „От Черно море до Черна гора”. С Ник се запознах преди 9 години, когато пътуваше, за да пише книгата си. Сега заедно с режисьор и оператор пътуваше по същия маршрут, за да претворят книгата в документална лента.
И така Тако и Цветко се превърнаха за мен в герои. Тези достолепни възрастни мъже пропътуваха разстоянието от Хасковско и от София, за да се срещнат с журналистите и да разкажат нерадостното си минало в лагера Белене, поискаха за пореден път да се чуе гласа им, защото, да, комунизмът и неговите издевателства не трябва да бъдат забравени, въпреки че преди 5 години родните ни депутати отказаха да ги включат в учебниците по история; даже обратното, знанието за тях трябва да се предава от поколение на поколение; те трябва да бъдат изучавани, участниците – да бъдат разобличавани и да понесат отговорността си; и да, така наречената лустрация е жизнено необходима, ако искаме родината ни, макар 30 лета след 89-та, да тръгне напред…
Един ден в компанията на Тако Караиванов и Цветко Георгиев, който ми се стори дълъг поне няколко години – най-малко толкова, колкото са изкарали като затворници в най-жестокия комунистически лагер в България, на остров Белене. И не по причина на извършени тежки криминални престъпления, а защото са защитавали изконно човешко право – да продължат да работят бащината си земя…
Всички се събираме в хотела предишната вечер, имаме време само за запознаване и да си пожелаем спокойно вечер. На другата сутрин се приготвяме и се отправяме към охранявания вход на острова… Следват проверки на лични документи (понастоящем на остров Белене съществува действащ затвор) и потегляме пеша по тясната ивица, свързваща град Белене и едноименния остров… и някак естествено спомените на Тако и Цветко нахлуват в съзнанието им, и някак тъжно и интересно ми става да ги слушам – млади момчета, единият далеч преди да навърши 20… днес бихме казали, тийнейджъри… прашния път към бившите страховити обект 1 и обект 2 извиква още спомени – за тежък физически труд, за безпричинни унижения, за непосилен глад, за непредизвикани мъчения, за края, за излизането от лагера, за днешния ден…
Тако и Цветко се превърнаха за мен в герои за втори път в рамките на едно денонощие. Тези достолепни възрастни мъже предизвикаха у мен въпроси – те двамата ми станаха символ на потенциала на България в средата на миналия век, порутените сгради на бившия лагер започнах да виждам като символ на разрушената си вяра, че след края на комунизма предстои промяна, обраслите с бурени зидове са обраслия ми с каузи, протести, идеализъм и реалности ум…
Тако и Цветко са оцелели от Белене в името на идеалите си, но къде са днес идеалите им? Ние знаем ли достатъчно за комунизма, мъченията и мъчителите? Направихме ли нещо, за да променим живота си към по-добро? Еволюирали ли сме от средата на миналия век до сега? Да? В каква посока – назад или напред? Ще съхраним ли опита, за да избегнем повторение на мракобесието? Не живеем ли в друго, префинено невидимо интернет мракобесие? И още, и още, и още…
© Теодора Копчева
