ПОЕТИЧЕН ПЕЧАТ ВЪРХУ БЕЛИЯ ЛИСТ – литературен анализ на Крум Гергицов

          Анна Димитрова  се появи в русенската литературна атмосфера непосредствено след годината на Промяната 1989 – времето, когато след премахването на идеологическите постулати,  изведнъж в  литературното пространство на България бликнаха много поетични гласове.  Този своеобразен „бум“ на издаване на стихосбирки, а и не само стихосбирки, но и на други литературни жанрове, беше изригване на спотаена творческа енергия, която през социализма идеологическата естетическа система умишлено задържаше и внимателно пропускаше в общия културен живот. Настъпи една невиждана надпревара да се издават книги, амбиция да запишеш името си в отприщената стихия на литературната панорама на България.

Това стана и в Русе: спомням си , особено през 90-те години, колко много представяния имаше на стихосбирки, на прозаични книги. Много от тези автори бяха и от съществуващите в миналото т.н. литературни клубове, които бяха своеобразно място за откриване на поетични таланти.

          Постепенно тази еуфория отмина и някак от само себе си стойностите в тази литературна вакханалия се успокоиха,  критериите за талантливост като че ли самите автори си направиха В тази бликнала поетична стихия, обаче, Анна Димитрова успя да устои на много съблазни, на много суета и рекламен шум,  за да се изгради с времето като стабилна фигура на истинска поетеса със свой самобитен глас в русенската литература.

*

          Анна Димитрова издава първата си стихосбирка през 1996 г., наричайки я  „Между два фокуса“. Оттогава през годините тя издаде и още две стихосбирки – „Проглеждане в хаоса“/2005/, „Окото на мълчанието“/2016/. Междувременно написа и две книги – пътеписи от нейните екскурзии в страните на Азия, Индия и  Изтока. В тях се изяви като майстор на пътеписа.

           И ето тази вечер ние сме се събрали, за да поздравим  поетесата за излизането на новите й две стихосбирки – „Печат върху камъка“ и „Съгледвач на ръба“. Едната излезе през 2020 г., а другата тази година. Ще ги разгледам като един поетичен диптих, показващ определено вълненията на авторката през последните години.

          Стиховете на Анна Димитрова не се четат за наслада на душата, нито за онова сладко опиянение от съприкосновението до музикалната и ритмично-изградена строфа, не предизвикват онзи сантиментално-разнежен трепет, предизвикан от омаята на силните чувства и емоции в тях. Нейните стихове са пределно концентрирани в строгия подбор на думите, в изграждане на драматургия на поетичните строфи.

Много внимателно, почти скрупульозно, тя полага всяка дума на белия лист, дори правописният знак си има своето логично и точно място. В този смисъл поезията на Анна Димитрова в нейните две стихосбирки не е поезия за душата и сърцето, тя е поезия на ума, на рационалното в човешката личност. Тя е поезия с определено интелектуално напрежение.

Нейните стихове са стихове – прозрения , стихове – открития за видимото и невидимото в нашето битие, стихове – малки философско-поетически трактати. Много  тях се доближават до стила на хайку. Когато белият лист/спусне бяло перде/пред очите ми/ ято гладни врабци/намират зърно върху него/ и кълват ли кълват/когато пердето се вдигне/ върху белия лист/ врабците са се превърнали в букви/.

*

          Къде се крие тайната на поетичното в тези стихосбирки? Кое е онова, което без да бъде емоционално-наситено, ни привлича в атмосферата на нейната поезия. Анна Димитрова е голяма майсторка на поетичната метафора, онази метафора, която прави познатото да се превръща в нещо неочаквано, онази поетична метафора, която може да свърже в няколко строфи минало и настояще, тъмно и светло, нощ и ден, любов и самота, радост и страдание.

Затова бих казал, че нейната поезия е открито интелектуална. И именно този й белег я свързва с  проявите на съвременната най-модерна поезия. Съвременният поет не излива душата си, той се взира в нея, анализира нейните вълнения и така се ражда стихът. Днешният поет е много повече мисловно-рефлективен, отколкото емоционално-чувствен в  изживяването на света.   Истинският поет. През нощта/дочува вселенски  гласове, /скрит в през деня в пещерата на мълчанието,/разчита кодове космични./ В мъглата влиза сам/ за да напише своите стихове./

*

          Определено в „Печат върху камъка“ се залагат темите, а в „Съгледвач по ръба“ те се продължават, като бележат една кулминация. Така този диптих си има своето последователно развитие в стихосбирките.

          Един образ трайно се налага в нейната поезия – това е камъкът. В преносния смисъл на думата „камъкът“ това е голямата метафора за преходността на времето, камъкът – този, който възприема нашите действия, мисли, изживявания и ги запечатва мълчаливо във времето, камъкът –видимата връзка на минало и настояще, настояще и бъдеще. Колко хубаво го е казала Анна в едноименното стихотворение „Печат върху камъка“: „знам, че камъните по пътя/ имат скрити очи/и ме наблюдават/… но знам/ че и камъкът като нас/не е вечен/ че постоянните ветрове/ще разбият душата му/на хиляди песъчинки/  ще ги подгонят по обратния път/ към вечното им прераждане/.  

*

          И в двете стихосбирки Анна Димитрова съчетава състоянията на  витална бродница в света, и същевременно състоянието й на тиха кротост сред мълчанието  на самотните си часове. Тя обича самотата – това състояние, което филтрира и осмисля видяното през деня.

Две състояния – динамика сред вихрите на битието и вглъбяване в самотата –  от които се ражда именно поетичният изблик в стиховете й. Едното й дава възможност да броди в различни  светове на преживяното, а другото да осмисля това наблюдение ; едното да се взира в различни видими и невидими обекти, другото да размишлява върху това видимо и невидимо.

Затова и толкова разнообразни са нейните поетични светове: реална природа, спомен за детството, житейски разочарования, любов, омраза – тя гради един пъстър калейдоскоп от  предмети и хора, върху които се спира нейният поетичен взор. Тя се среща с  крайната проза в този живот, но открива поезия в светлите багри на пролетен цвят, на малка животинка, на ритмите на джаза .

Тя открива магията на видимото, неговата философия, извлича мъдрост от това съприкосновение. Казват, че каквото рисуваш небрежно/докато слушаш /или говориш по телефона/ такъв е печатът / на твоята същност/ констатирах/че рисувам квадрат/с кръстове върху него/ в средата с точка дълбаеща пустота.

*

          Малко е трудно отведнъж да откриеш каква е поезията на Анна Димитрова светла или мрачна, скърбяща или вярваща в доброто? И изведнъж едно нейно стихотворение ми даде ключ към отговора. Ще го цитирам : Когато вечерта / пристъпва тихо на пръсти/ да прегърне земята,/умиротворена,/а денят облича пижама/с цветя, избродирани от слънцето, аз вървя като сомнамбул по ръба-/балансирам между деня и нощта/“

          Да, всъщност няма рязко разграничение, а има преливане в тоналността на стиховете на Анна Димитрова. Те всъщност разкриват разнообразните вибрации на една душа, която гледа на света и гради своите малки метафори  чрез строфите на поезията – това са чисто нейни метафори, поетични открития за същината на природните и междуличностни отношения. Тя гради и в двете стихосбирки пъстрата и многолика плетеница на живота. Всеки ден правя опит/да се изкачвам нависоко,/да се доближавам до небето/и да се отдалечавам от Земята,/да се приближавам до Рая/и да се оттласквам от Ада./Всъщност търся равновесието/ в пясъчния часовник/ на душата си

          Строфите, метафорите в тях, обобщенията се раждат и израстват в стиховете твърде неочаквано като поетичен образ, блясват като открития нейни самобитни и оригинални. И именно в тази неочакваност и философска глъбина се крие тяхното очарование. Очарование не толкова на сърцето, колкото на ума.

*

          Поетичният диптих от стихосбирките „Печат върху камъка“ и „Съгледвач по ръба“ завършва с есета , на тема „Пандемия, болница, смърт, живот“. Те внасят тона на порядъка, довеждат до кулминацията в тези драматико-поетични видения на поетесата. Те са  своеобразния катарзис пред края, пред смъртта. В тези прозаични редове, и пръснатите тук-там стихове, самотата се е разположила  уютно. А самотата е другата посестрима на Анна Димитрова.

Във финалните акорди на „Съгледвач по ръба“ тя  носи  умиротворение в душата на поетесата. Тя е предчувствие за някакъв край, но и мечта за ново възраждане на душата й. Ново възвръщане в живота с помъдрели мисли, родили се в самотата на болничната стая.

Ненапразно последният тон в края на втората стихосбирка слага едно стихотворение, наречено „Възкресение“: Когато душата ми отлитне към небето,/искам пристан да намери,/да приседне в скута/на срамежливо облаче/сред звездите любопитни/и там да си поплаче./А сълзите да се излеят/ като дъжд -/напоителен и животворен/за душите вкаменени на земята,/бавно теглещи талигите на времето,/дъжда загърнат с ризницата на надеждата! Да бъде дъжд за Възкресение!.

          С настоящите си размисли се опитах всъщност да разкрия удоволствието и сладката мъка на разчитането на закодираните знаци в поезията на Анна Димитрова, предложена в двете й стихосбирки.

          В края на изложението си искам да подчертая, че за силните житейски и художествени внушения на нейните две поетични книги голяма роля са изиграли съавторите в тяхното издаване – редакторът на книгата, известната русенска поетеса и журналистка Нели Пигулева. Авторите на художественото оформление, също известните русенски художници ,Даниел Дянков и  Кънчо Кънев, и разбира се, издателството, където са отпечатани – „Авангард принт“- Русе, с главен издател Светослав Гиндянов.    

Крум Гергицов

Словото е произнесено на представянето на двете стихосбирки – 5 май 2022 г., Русенска художествена галерия. 

Прочетете и рецензията на Надежда Александрова за стихосбирката „Печат върху камък“ в рубриката „През погледа ни“ в брой 4/2021 тук.