ПЪРВИ ДНЕВНИК – есе-дневник на Надежда Александрова Цанева
12 октомври 1991 г.
Събота е. Трудна събота. Тиха, уморена събота. Ден за размисъл…
Утре, в неделя, има избори. Трудни избори, важни.
В деня след утре имам рожден ден. Не ме радват рождените дни; не искам да ги броя. Всеки от тях ни приближава до старостта… А после? Пенсиониране… А после? Ще останат ли въпроси за после.
Но днес не мисля за онова далечно Утре? Само – какво ще се случи утре, на 13-ти?
И в деня след утре – дали и демокрацията ще има своя рожден ден?!
И Партията, остаряла, дали ще отиде в пенсия?
И дали няма да дойде нов тоталитаризъм? Защото всяка нова власт идва с обещание за новост, за добруване, за благоденствие, а после…
Въпроси, на които времето ще даде отговор. Не аз. И дано най-важният отговор не закъснее. Дано. И да бъде достоен. За да няма повече разплакани детски очи, наранена душа, обезличено „Аз“, унифицирано мислене, манипулирано съзнание. И на 19 години никой да не казва „Аз съм свършен човек“…
И да не защитава дисертация по химия този, който е роден да създава литература… О… издребнявам, детенце, знам, това ще ми кажеш… Ще кажеш: „Надскочи себе си! Мисли в перспектива!“… Но, детенце, подходите за обобщение са два – от общото към частното, и от частното към общото. Аз съм избрала втория… Лошото е това, че ти си частен случай и е трудно да се правят обобщения, изхождайки от теб… Но аз имам поглед и върху развитието на други деца. Много деца, точно във възрастта, когато порастват и се превръщат в личности минаха през учебните стаи, в които преподавах литература. Днес маршируват пред очите ми. И ме гледат – в очите.
Ще ми простят ли, че не им дадох повече?!
А ти?!
Следобеден октомври. Умореното слънце наднича през плетеното перде… Пердето на баба ми, кметската дъщеря… Имала го е от майка си, красавицата Елена… Ха! Не онази, троянската… Видинската Елена… Колко поколения са гледали слънцето през това перде?! И колко са очаквали залезният октомври да им донесе ново начало?
Седим с дъщеря ми – едната на дивана, другата на фотьойла, помежду ни – малката масичка. Като бариера ни разделя, заявила присъствието си материя – между мен и младостта… Стоят помежду ни – почти 30 години. Мълчим.
Тя – захвърлила дисертацията си, забравила института, книгата си, живота си, отдадена изцяло на мисълта на изборите утре. За изборна победа ли мечтае? Не. Аз мечтая за изборната победа на силната дясна партия. Тя иска само следизборно парламентарно присъствие на мъничката партийка на най-истинските борци за демокрация, на изстрадалите комунистическия терор земеделци-николапетковисти, които – според мен и социолозите нямат никакви шансове да прескочат 4-те%. А тя казва – „Имат шанс. Ако всички като теб, които знаят, че те са истинските и че за тях трябва да се гласува го направят – без сметки, че ще „загубят гласа си“…
Мълчим. Аз искам само по-сигурното. Искам само бъдещето – за нея, да бъде онова, което го мечтаем. Тя чете. Внимателно чете закона за изборите – секретар е в избирателна секция. Вчера един от членовете на комисията казал, че само в техния вход открил 10 фантома… „Мъртви души“ – как мирише на смърт и разпад. Колко ли фантомни гласове ще се явят пред урните?! Как искам да победи истината, честността, справедливостта… И най-после да дойде бъдещето… Не просто бъдеще, не просто време след днес… Да дойде нещо чисто и истинско, да дойде… Свободата ли?!
Всички ние сме длъжници на идващите поколения, които бавно удушавахме, бъдещето на които не съхранихме.
Аз седя и не мисля за нищо. Само – за залезите, които оставих след себе си, които изтриват следите ми и затрупват все повече онова, което можехме да бъдем – аз, и тя, моето дете. И толкова други деца, които днес се разбягват като изгубени галактики.
* * *
Точка. Затворен е един кръг от миналото, който цял живот ще се мъчим да прекрачим. Точка. Кръгът е затворен. Започва съществуването. Не живеенето – съществуването, защото по-сигурно е да учиш химически формули, отколкото да пишеш истината за прекършения полет на своето поколение. Полет, в чието прекършване вземахме участие всички ние – кой умишлено, кой – не; кой целенасочено, кой – не; кой убедено; кой – по инерция; кой – защитавайки идеология, кой – за да преживее; кой – със страст, кой – защото така трябва. Еднакво безнравствено, престъпно и жестоко. Всички ние – родители, общественици, учители, писатели, актьори, журналисти и т. н., и т. н. – правехме всичко възможно, за да моделираме бъдещето на нацията, да го направим покорно, послушно, бездушно. И вярно. На Идеала?! О, не…
И успявахме – създавахме покорно и послушно поколение. Вярно. На Партията, на Съветския съюз… На Властта. Създавахме немислещо поколение, прекланящо се пред идоли и кухи идеологеми, пред идеологии, зад които има само жестокост, убийства и премазана съвест.
И ми става болно, че в тези смазващи години ние, учителите, бяхме особено усърдни. Унифицирахме поколенията – системно, методично, унищожавайки индивидуалността у тях. Унифицирахме ги с униформи и с емблеми, с правилници и втълпени модели за подражание. Унифицирахме ги с това, което преподаваме и с начина, по който го преподавахме.
И убивахме нестандартните им мисли. Направихме ги равни – само някой да надигне глава и веднага –наказание за пререкание с учителя, за рушене авторитета на учителя, за…
С учителите беше същото. И ние се унифицирахме. Послушно вдигахме ръце за всичко, без смелост да изразим собствено мнение. Без желание да защитим собствена позиция.
И възпитавахме бъдещето на нацията. И се надпреварвахме – кой да бъде още по-предан, още по-верен, по-безкритичен, по-безразличен, невзрачен, еднакъв, френетично верен… Още по-достоен за похвалата на Партията-ръководителка, още по-раболепен пред политиката на Великия Съветски съюз… По-сляп, още по-глух.
Доволни от постигнатото със себе си, ние се надпреварвахме кой да огъва и да размачква още по-ревностно повереното ни поредно поколение. И ги създавахме – още по-предани поколения, още по-гладки и равни, послушни, непитащи, немислещи, неискащи, верни на Партията и Съветския съюз, забравили корените си, историята си, полета на народа си.
И все по-малко оставаха българите, все по-малко оставахме българи, все по-малко – личности, все по-малко – хора…
Надежда Александрова Цанева
из „Дневник с обратна дата“, под печат, изд. gabriell-e-lit