ДУША СЛЕД ПРИЛИВА – стихотворения на Йордан Йорданов

На Красимира Маринова

СВЕТЛИНА ЩЕ ТИ ОТРЕЖА

Тревата ще изпише твойто име,
успее ли във своя слънчев час.
След дългата и безпощадна зима
мълчание крещящо е на власт.

Мълчание – с предчувствие за нежност,
в което ще пристъпяш като в храм.
Да мога – светлина ще ти отрежа
от моето сърце, щом те създам.

Защо и ти не казваш: ”Аз съм пътят!”
Душата ми се взира в твоя бряг.
Дали към нея някой ще пристъпи,
за да остави жаждан светъл знак?

След стъпките ти бавно се възправя
видение, подпалило кръвта.
Тревата никога не е забрава!
О, кой и пусна тази клевета?

Тя слънчевия поглед просто чака,
за дъжд копнее, за безумен дъжд…
Кажи ми пак, че в твоя мил спектакъл
ще има място и за тъжен мъж.

МАГИЯ

Когато някога отхвърлиш бала
на пропилени чувства и ненужен страх,
ще видя, че душата ти е бяла.
И си надмогнала неверие и грях.

Провесени над битието косо,
ненаранимите тегоби в хор крещят.
Дори и да им зададеш въпроси,
ще ги отминат тежко и ще премълчат.

Препускат пак мечтите ти ефирни
по невъзможни коловози на тъга.
И луд копнеж по обичта не спира,
но все така потънал е в мъгла брега.

Но там, където тъмнината пие
непредсказуемата чаша злост без жал,
ще дойда аз. И тихо ще изтрия
на клеветата острия и стар кинжал.

Аз – толкова несъвършена клетва.
Но към сърцето ти тъй безнадеждно взрян.
Че има някъде магия светла
и ме сънува сред горещия си блян.

Сънувай ме. А аз ще бъда буден,
за да дочакам и наяве благослов
в загадъчното непреходно чудо –
докрай възможен в невъзможната любов.

СТРЕЛА НА БИТИЕТО

Ще станеш рано и ще тръгнеш мълком
към сянката на грижи и копнежи.
В ръцете ти ще греят два-три стръка
от цветето, наречено Надежда.

Ще минеш тихо изпод заревото,
в което и звездата ми пулсира,
а после ще откриеш тъжно-кротко,
че тя отдавна в тъмното се взира.

Ах, знаеш, за да минеш по водата
на делника с тревоги и въпроси,
безверието трябва да е кратко,
а вярата на бял кон да се носи.

Като стрела към мен се приближаваш,
прехвърляш скрити доводи и ето:
магията реалност вече става.
И рони се върхът на острието.

Взривът на нежността е неизбежен,
отдавна тя от студ и глад трепери.
Среднощният ми влак към теб ще среже
нощта на половини светлочерни.

В едната ти ще плачеш в изнемога,
че мен ме няма в твоя свят нажален,
а в другата пък аз ще стъквам огън.
Сърцето ми когато се запали.

ВЕЧЕРНА МЕЛАНХОЛИЯ

На питието в тихата прегръдка,
в люлеещия стол на вечерта,
ти подаряваш си уханна глътка
в омайващия дом на обичта.

За нея няма възраст, нито време,
а формула на атомен разпад.
От който топлина ще се възземе –
да стопли зъзнещите в този свят.

Изгряла в залеза. С ръце прекрасни
броиш на пръсти радости и жал.
Докато времето в очите гасне
и сълзите превръща във кристал.

Ще се прегръщат сенките сред мрака,
край тях ще светиш в лунния разкош.
И вятърът насрещен ще разплаква
на спомените лъскавия нож.

Но ти превърза баладични рани,
намери брод, сияния и път.
Каквото вече в бъдното ще стане,
стихии слепи трябва да решат.

Налей за двама обич без раздяла.
И светъл миг, в разпятия спасен…
А аз ще шия знамето си бяло
за най щастливия от всички плен.

октомври 2022 г.

Йордан Йорданов