ДЪЖД И УЛИЦИ – поезия от Рени Васева

УЛИЦИ

Градските  улици 

се отърсват от сънища,

от пътуване и мечти.

Отърсват се бавно

от глупост човешка,

зависимости, 

среднощни лъжи.   

Изтрезняват съвсем

и с надежда се втурват

към изгрева в дъното,

там, на изток, където

безразлично чертае небето

един немислим хоризонт.

А вечер с разбити колене

и ожулени лакти

тротоарите молят за милост.

Уморени се спират до храма,

а залезът бавно залива стените.

и дави очите

на светци и светици.

Приклякат на прага

градските улици

заедно с птиците

и тихичко чакат.

Понякога виждат

как бог тихомълком

присяда във мрака.

ДЪЖД

Дъждът е моят коректив

за доза щастие,

от слънцето се ослепява.

Дори божественият гняв

е тонове вода и електричество.

Душата ми събира като Ной

костюмите ти с цветните ми рокли.

Самодостатъчна като първичния бульон,

поражда всичко в теб:

походката ти, бягащия поглед,

изправените непосилно рамене.

И никога- усмивката.

Във следващия миг

дъждът те заличава

в безмилостен порой.

Остават да вървят до мен

чадърът и палтото ти,

ръцете ми са хванали ръкава,

а шалът ти е примка на бесило…

Дъждът отмива поредната ми слепота,

попива във пръстта

на тишината ми през буря.

И посаденото покълва.

Покълва в оня миг,

когато се завръща

със своята немилост слънцето.

СЕНКИ

Сенките играеха,

мултиплицирани, в прозорците

на мръсния панелен блок.

Поетът провиденчески бе припознал

във този мълчалив театър

онази наша неспособност

да се приемаме, преди да се обичаме.

Поезията е метафора,

горчивото и сладкото

на нашата трапеза

и вино за наивници.

Душите ни емотикони обикалят

около сенчестата половина на Земята.

Във черно- бялото на сънищата

ловуваме вълшебства

и ги окачваме във все по -тясната

галерия от спомени.

В отсрещния панелен блок

мъжете и жените

не се достигат, нито се докосват.

Изгонени от господ без надежда,

измислихме си рай

и си го скрихме

във своя виртуална мрежа.

ДЪЖДЪТ И МОРЕТО

Дъждът изливаше

цялата си скръб в морето.

Беше тежък и мократа му риза огъваше

тънкото въже на хоризонта.

Облаците чаршафосваха небето,

а слънцето си бе полегнало

на мокрите възглавници,

унесено във песента на ветровете

и собствените си предчувствия за сънища.

Дъждът изливаше

самотната си ярост във морето.

Наказваше го с тежките куршуми

на своята любов.

То беше проснато по гръб,

обърнало лице към тъничката светлина,

а в глъбините на душата му

вълните се надигаха,

подгонени от земетръса на раздялата.

Морето се сбогуваше със лятото.

Дъждът обаче продължаваше да хвърля

безплодното си семе в лицето

на поредната вълна от безразличие…

©Рени Васева