ДЪЖД ОТ ЛЮБОВ – поезия на Станимира Георгиева

ДЪЖД ОТ ЦВЕТЯ

Съзирам Красотата в капките, които си отиват.

Всеки стих е вятър.
Поляната е покрита с време.
Всеки камък пази кристалчета прелест.
А дъждовните цветя мълчат и мълвят.
Като бели камбанки мълвят в тишината.
Гордостта на зелените листа блести ли блести.
Има смисъл даже тъгата.
След всеки изгрев се раждат нови съдби.
Тихо е! Някак си цветята дъждовни.
Са приели небесната и звездна вода.
Като вятър и мъгла които се превръщат в облаци.
Които се превръщат в ухание на трева и земя.
Край извори край вечните водопади.
Край листата на образи и може би злак.
Като нещо което се помни.
Като образ като бряг като знак.
Така цъфтят цветята дъждовни.
С прелестта на капки дъжд и вода.
Като забрава като дъждовна омая.
Която превзема Света.
Която е цел и мечта.

Запомни дъждовните цветя.
Цъфтежът на тези летни дъждовни цветя…
Запомни. Запомни!
И в спомени ги превърни. Превърни…

Ще се върнеш ли…

ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ

Аз съм.

В тихите клетки.
В клончетата на най-зелените дървета помни.
Аз съм в тихия полет.
В нежния трепет на горските вечни брези.
Аз съм сянка и нежност.
Аз съм път от тишина.
Студена като утеха.
Като полъх на зелени поля.
Като мак цъфтящ в дивите храсти.
Като шепа диви пчели.
Аз съм още повик за щастие.
Свобода зад крепостни здрави стени.
Аз съм уют вълшебност откраднати часове време.
Стреме и бурно море.
Вик на дива птица в небето.
Обещание към вълните на мое сърце.
Ти ще се върнеш.
Ти ще останеш.
Като ласка като повик като звезда.
Като нещо което докосвам.
Като звездна искра в дланта.
Като шепот като рози като омая.
Като водовъртеж в земност нали?
Ти ще се върнеш.
Аз ще остана.
И ще бъдем.

И ще бъдем.
Разбери.
Разбери.

СМИСЪЛ… ЗАЩОТО

Призрачни лехи.

И в разходката усещам смисъл.

Смисъла си само ти.
Пазя всяка твоя мисъл.
В нежни загадъчни писма с парфюм от теменужки бели.
Тази нощ аз ще замълча.
Обличат се цветята в дантели.
Наоколо е тихо като ден изпреварил полунощ.
Осъмвам сред размисъл от време.
Обичам да мълча така.
И всеки път аз нося бреме.
Живея в свят от думи и дела.
С душа от призрачна омая.
По цветовете от розова липа.
За теб гадая ли гадая.
А времето е колело.
И струни може би лирични.
Звъни животът. Но защо?
Всички мигове са лични лични.
Намирам смисъл там защото…
След края ще усетя същността.
Един живот е малко време.
Да мечтая! Да летя! Да горя!

Тихо е след тази самота…

СОЛ

Тихо е и има само вятър.

В мен блести отново огън.
Бял като солта на дните.
Бял като прах от светове витални.
Прах като следи от сълзи кристални.
Утеха за едно сърце! Нали?
Когато в шепа сол превърнат се нашите звезди.
Когато разберем нашите съдби.
Така е тихо. Като ден.
Така е ясно! Като извор и зора.
Залези и тишина.
Път през бури и вълни.
Шепа сол и само ти.
Само ти!
Има песен за това.
Красотата на солта е вечна.
Като нашата преплитаща любов.
Като вселена звездна и далечна.
Ти си сол!
Шепа сол от която кристалите искрят.
Обич изпълнила едно сърце помни!
И винаги една любов ще се превръща в теб в мен в нас!
И като безсмъртна факла ще гори.
Ще гори всеки ден и час!

ПЛАМЪК

Отново гледам копнеж.

На пламък който гори.
Като златен звезден стремеж.
Като сън и като мечти.
В него виждам цветове. Топлина.
Докосване на есен позната.
Пътека сред красиви листа.
И есента тъй непозната.
Като пламък си там ти нали?
Който усеща света.
Сякаш в моите мисли.
Оставаш нечут. Неразбран.
А си пламък в моята длан!
А си шепот на любов и сълзи.
А си там ,а си там! Знам.
Още си там ти нали?
Пламък който докосва.
Нежност като цвете от дим.
Нещо което мен омагьосва.
С усещане за звезди.
Ти си пламък.
И едно мечтание.
Ти си пламък.
Като света.
Който гори в ярко сияние.
И е полет и път към мига. Към Мига!
Говори ми…

ЛЮБОВ

Ти казваш, дал си своята любов!

Но едно сърце ще устои.
Било е вечност, когато сме били.
Сега си тук и ето аз мълча.
А ти говориш за мечти.
Така е рано има часове.
В които да изживеем всичко.
Може би! Или почти?!
Гласът ти топъл като пламък в мен.
Най- тъмна нощ той разведрява.
Усещам ти си като мен.
Така различен. А времето минава.
Свещи и цветя и песен за съдби.
Толкова научих аз от теб.
А ето нашите звезди.
И чаши с вино като лед.
ГОВОРИ МИ ! ГОВОРИ.
Гласът ти е докосване. СЪЛЗА.
Когато си при мене УСЕТИ.
Че те обичам може би така!
Че ти си всичко което премълчах.
Че ти си остров и скала.
За теб аз всичко осъзнах.
И ето – слушам твоите слова.

Говори ми !
Говори.
Тази нощ до сутринта.
Всичко ти ми сподели.
И ще бъда ! И ще устоя!
Ще устоя!
Говори ми.
Говори!

МАКОВЕ

Има дъжд……

А след него печал.
С червени листа се докосват макове росни.
Като чиста коприна на ален дъх и живот.
Те са в тревите и в онзи загадъчен сън.
Навън. Навън. Навън.
Падат дъждовете потайни.
Пазят планините образ и тайни.
Умират душите в капки дъждовно сиротни.
Тук сме като макове с теб.
И ето – пак сме самотни.
А те цъфтят като ален копнеж.
Като блян който е вечен.
С онзи път на лъчи от светлина.
И аз самата съм мак.
И аз в полето мълча.
Сред храсти и диви листа.
Сред глухарчета полски.
В мен има горско дихание.
В мен има още Мечти.
В мен има Звезден живот.
И макове, които цъфтят. И създават съдби.

И създават съдби.

ДА ИЗПРЕДЕШ ЛЮБОВ

Да изпредеш ЛЮБОВ от нишки време.
От корени и страхове.
Да изпиеш чашата с търпение.
Да осъзнаеш ,че си тук. Но всъщност няма те!
Да извиеш глас като самотен вълк в гората.
Да покориш ти не една Луна.
Превръща ни във вълци самотата. Житейската умора в тъга.
Да изплетеш от любовта дихание.
Когато мрачно е в най- трудни часове.
Обичта да бъде оправдание.
А вретено твоето сърце.
И нека любовта ни очертае…
Със Съдби! Живот! И Светове!
С божественост да ни венчае!
Да сме огън вплетен от море.
Да сме венец трънлив и щастие от ритъм.
На души! Лица! Даже и Сърца.
Изпредени от нишки щастие!
А после – нека дойде Вечността!

Станимира Георгиева