ДЯДО МИ И БРАТ МИ – разказ от Борислав Любомиров

Дядо ми и брат ми имат силна връзка още откакто брат ми се е родил.

И днес, макар вече напуснали този свят, те са близки, както едно време. Гробовете им са един до друг, свързвайки останките им за вечни времена. Понякога гледам надгробните плочи и ми се струва, че чувам гласовете им – разказват си истории, обсъждат любимите спортове, философстват за живота…

И двамата много обичаха да пият бира. Винаги когато ги посещавам им нося. Изливам я в почвата на единия гроб, защото съм сигурен, че макар и мъртви, те все още са заедно и си делят всичко по някакъв призрачен начин.

А останалите от семейството им носят от всичко по две. Каквото за единия, такова и за другия. Всички ги запомнихме именно така – като две сродни души, неразделими една от друга.

Спомням си, че когато брат ми беше тъжен, търсеше дядо. Аз много се учудвах на това. Дядо е добър човек, но друго си е да плачеш на майчиното рамо. Брат ми обичаше да майстори още от малък и това го свързва за вечни времена с дядо. Прекарваха по цели дни затворени в работилницата на дядо, а накрая излизаха я с красив дървен стол, я с някое удобно шкафче или старателно издялана фигурка.

Никой не можеше да отрече – бяха чудни майстори. А великата връзка помежду им, сякаш също се отразяваше и придаваше на изобретенията им изразителност и живост.

Когато пораснахме, аз се почувствах привлечен от големия град, образованието, културата и новите познанства, докато брат ми още повече се привърза към дядо и инатливо отказа да напусне родния си дом. Беше решен – искаше да стане майстор като дядо и да остане да живее при него до смъртта си.

А дядо ни беше оправен човек. Свидетел съм – никога не се е отнесъл грубо с нас. Опитваше се да ни научи на каквото може и видеше ли, че проявяваме интерес, даваше всичко от себе си. Признавам, мен никога не ме е привличала работата в работилницата, за разлика от брат ми. Вероятно и заради това ние двамата израснахме съвсем различни един от друг.

През повечето време дядо беше рационален и твърд. Най-много обичаше да разговаря. Двамата с брат ми започваха от сутринта и цял ден не им стигаше да си кажат каквото имат. Говореха за какво ли не. Вероятно никъде в цялото село не са се водили по-разнообразни и изпълнени със смисъл разговори. И като се ожени, брат ми пак остана близък с дядо. А жена му – тя също обикна този приятен старец и никога не се разсърди, че мъжът ѝ прекарва толкова време с него. Напротив, тя самата се влюби в топлия им дом и спокойното им ежедневие.

Дядо ми и брат ми си заминаха от този свят с три дни разлика. Дядо умря в съня си. Макар и да не бях много близък с него, плаках на погребението му. Брат ми не пророни и една сълза. Постара се единствено да уреди всичко, което изисква смъртта и да няма никакви проблеми.

Още на следващия ден брат ми се постарал да довърши работите, които е започнал. Останала само една дървена пейка, която двамата с дядо започнали. Затворил се в работилницата и не излязъл цял ден. Когато приключил, върнал се в къщата, хапнал със семейството, след което легнал да поспи. Досущ като дядо ми, починал в съня си. Без никаква обяснима причина. Казват, че така умират добрите хора. Има доза истина в това.

Сега дойдох тук, за да свърша една работа, която ме мъчеше от известно време. Донесох пейката – последното творение на дядо ми и брат ми. Чак сега разбирам, че мястото ѝ е тук. За новия им дом.

Представям си духовете им, които сядат на нея и разговарят без спирка.

Приковавам пейката в земята и изпитвам неземно щастие, че съм спомогнал за тази велика връзка. Даже нямаше нужда от бирата. Сигурен съм, че и те мислят така.

© Борислав Любомиров