В ПАМЕТ НА Д-р ИВАН ПАЧНИКОВ – редакционна статия

Днес се навършват 100 години от рождението на д-р Иван Пачников. Една многопластова личност, оставила своята диря в паметта на много хора като лекар, общественик, писател и краевед. Желанието ни да отбележим тази годишнина обогатява списание „Картини с думи и багри“ с още едно разклонение в неговата структура, а надяваме се, че ще обогати читателите ни с нови срещи с познати и по-малко познати творци от близкото минало и наши съвременници.

БИОГРАФИЯ

Д-р Иван Пачников е роден на 19 януари 1920 г. в Ново село, Троянско, (днешен град Априлци). Произхожда от стар възрожденски род. Дедите му Нанко и Колю Пачникови посрещат Васил Левски в дома си и там, през 1872 г., е основан Новоселския частен революционен комитет. През 1875 г. в същата къща е основан и вторият комитет, за подготовка на Априлското въстание, в което двамата вземат участие.

Иван Пачников завършва Софийската духовна семинария през 1941 г. и Медицинският факултет в София през 1949 г. По същото време неговата сестра Неда се омъжва за Григор Бояджиев, близък приятел, съратник и сват на Александър Стамболийски. Това му дава възможност отблизо да общува със семействата Стамболийски и Бояджиеви, като по този начин се докосва по един неповторим начин до земеделската идея, която остава вкоренена дълбоко в същността му.

Четиридесет години д-р Иван Пачников е лекар, специалист по костно-ставна туберкулоза, и завеждащ отделение в Русенската болница. Публикува статии и дописки в местния и централния печат. Издава „Кратка история на борбата с туберкулозата в Русенски окръг” (1987) и „Пътепис до Света Гора Атонска – по стъпките на свети апостол Павел” (1988).

Като писател и краевед се утвърждава след промените през 1989 г. Автор е на книгите: „И аз бях на този свят” (1993), „Благослов за Ново село” (2001), „Русенски етюди – видяно и преживяно” (2006) и „Иван Марангозов” (2008).

На 8-ми май 2013 г. фондация „Априлци” присъжда на д-р Пачников отличието „Лицето на Априлци“ за цялостната му изследователска и краеведческа дейност, свързани с град Априлци, и за високия му професионализъм като лекар.

Д-р Пачников има подготвени за печат множество монографии, между които четиритомникът „Балканска четирилистна детелина” с избрани произведения за Ново село, Острец, Видима и Зла река.

ТВОРЧЕСТВО

НА ГОСТИ ПРИ БАБА МИ НЕДА

Бях около петгодишен.

В един хубав пролетен ден баща ми каза на мама да ме приготви, че ще ходим на гости при баба ми Неда, горе, при Пачниците. Тя настоявала да ме види, че не била ме виждала от кръщенето ми. Мама ми облече чиста дълга риза, като рокличка на момиче, сложи ми жилетка, обу ми новите сандалки и аз изтичах до портата.

Баща ми изкара коня си от обора, потупа го по врата и по задницата, като му говореше нещо, вчеса го със специална четка от двете страни, пак го погали и го върза у един кол до портата. Конят беше арабска порода, с къс лъскав косъм. Имаше снежнобели петна на челото и над копитото на предния десен крак. Баща ми го ползваше само за езда. Ние с Арап бяхме връстници, само че той беше едър, силен красавец, а аз бях дребосък, кажи-речи колкото главата му. Конят ме огледа отвисоко, после наведе глава току до мен и аз много се изплаших.

Баща ми дойде при мен, хвана ме за ръчичката и ме накара да погаля коня по челото, по бялото му петно. Той ми каза, че конят е много умно и добро животно и много обича децата. После започна да го оседлава, а Арап ту вдигаше високо глава, ту я сваляше до моята и аз плахо го галех. Накрая татко му сложи дисагите и ме намести на седлото. Конят тръпнеше, бързаше, искаше да потича… Най-после излязохме от селото. Тръгнахме по стръмен път с пъстри поляни, по тесни пътечки, под едри дървета, чиито клони често се навеждаха до главите ни.

Така се изкачихме доста високо и стигнахме пред една голяма дъбова порта с навес от плочи. Отнякъде дотърча грамадно куче и като позна баща ми и коня, весело замаха с опашка. Баща ми му хвърли голям комат хляб, а на мен каза да не се плаша, но аз гледах стреснато и кучето, и широкия двор и двукатата къща. Тогава, на горния край на стълбата се показа една стара жена и ведро ни каза „Добре дошли“. Тате ми прошепна, че това е баба ми и трябва да й целуна ръка. Аз това си го знаех и се затичах да го направя, а тя ме грабна под мишниците, издигна ме високо над главата си и там ми рече:

-Да пораснеш голям като баща си! после ме целуна и ме остави на едно столче на сайванта, а тя влезе в къщата.
След малко се върна с голяма паница със сушени плодове и захаросан мед. Каза, че татко много обичал мед и затова станал такъв едър и як. Заразпитва ме за кака ми Неда и батя ми Петър, за мама.

Този ден за пръв път виждах баба си Неда, но я обикнах веднага. И сега виждам бледото старческо лице и живите й, добри очи. Тя беше забрадена с „бечка”, кърпа, минаваща под брадата и завързана на клуб горе на главата. Облечена беше с бяла риза с дълги ръкави, с бродирана яка и пазва, с атлазено елече с много копченца и гайтани, носеше дълъг сукман до глезените и шарена, домашно тъкана престилка. Препасана беше с широк пояс с чапрази. Беше лека и подвижна, много радостна, че ме вижда. Тя помоли баща ми да ме остави да преспя при нея и аз също му се примолих. Той, макар и с неохота се съгласи и си тръгна.

Когато останахме сами, баба ме заведе в кошарата да видя агънцата. Те се подплашиха, но баба им наля водичка да пият и те скоро се скупчиха край нас. Бяха бели, черни и шарени… някои още имаха мартенички по вратлетата. Когото им се нарадвах, с баба отидохме и в обора и там погалих по брадата едно кафяво хубаво теленце.

Минахме и покрай кочината, където една свиня майка кърмеше десетина розови прасенца. Те се катереха по нея, боричкаха се, но тя ги гледаше безучастно. Накрая, до герена, баба ми показа и една кокошчица клопачка с няколко пухкави пиленца. Като ни видя, тя настръхна, прибра челядта си и беше готова да се хвърли и изкълве всеки, който би посегнал на дечицата й.

Баба ме предупреди да стоя далеко, а тя хвана две пиленца и ми ги донесе в престилката си. Аз ги галих, радвах им се и както баба ми каза, сложих ги до ухото си, за да чуя как нежно писукат. Когато ги пуснах в тревата, майка им веднага дотича, за да си ги прибере…

Денят мина неусетно. След залез слънце първо си дойдоха овцете тичайки и блеейки, за да намерят своите агънца. Щом овчарят Цочо отвоти кошарата, агънцата бегом всяко намери своята майка и почна да бозае. След това един по един се прибраха и другите пастири и работници. Дядо ми Петър напето влезе в двора с коня си. Той беше сух и жилав старец, който умело ръководеше своя доста голям имот. Беше добър ездач и почти винаги караше коня си в галоп. Казваха, че до Дамяново отивал и се връщал като стихия. Той ме видя, но много не ми се зарадва. Познаваше и обичаше само своите пет внука, кръстени на неговото име. Лани, на Петровден, беше дал на всеки по двадесет златни наполеона, заради името си. Неговият домашен прислужник, който се грижеше да му носи студена вода от кладенеца, да мете двора и да гледа коня му, пое поводите на умореното животно и се зае с него.

Дядо дойде при нас, на сайваната, а ние му поляхме да се измие с ибрика. Баба сложи паралията с ядене. Донесе едно шише с жълта кайсиева ракия и кисела туршия. На паралията при дядо седнаха чобанина Цочо и слугата Панко. Тримата пийнаха по 2-3 чашки, хапнаха боб и суха пастърма. Дядо нареждаше как утре копачките да копаят царевицата на Горния лъг, а също и за идващата коситба и жътвата говореше – и тук и в село Дамяново. После си изми краката със студена вода в големия леген, обу си калцуните и отиде да спи в плевнята, където имаше постлано легло в прясното сено. Баба каза, че обичал да му мирише на билки.

Ние с нея вечеряхме с гъсто овче кисело мляко и сирене. На мен рано ми се доспа. Баба ми постла една чиста, бяла овча кожа и ме зави с топло, меко одеало. Тя запали кандилото пред иконостаса, прекръсти се и дълго се моли на колене. Попита ме зная ли да се прекръстя и зная ли някоя молитва. Аз се прекръстих три пъти и казах „Татко наш”, обърках я, ама мина… Баба много ми се зарадва, пак ме целуна, прегърна ме и легна до мен.

Сутринта се събудих късно. Всички бяха заминали на работа. Пак бяхме само с баба. Тя ми даде за закуска сланина с яйца и прясно мляко.

Към обяд баща ми дойде с коня от Троян да ме вземе. Вече бяхме на портата, когато баба се развика да почакаме и ми донесе коледарска торбичка със сушенки. Сложи ми я на рамото, повдигна се на пръсти, прекръсти ме и ме благослови:

-Да станеш истински Пачник!

Конят ни понесе напред и бързо стигнахме у дома. Аз се разплаках, защото още исках да яздя коня с баща ми, а и баба… как исках пак да съм с баба!

Баща ми се върна от дюкяна, обърса сълзите ми и ми обеща, че пак ще ме заведе при баба Неда. Не усетих как сладко съм заспал в прегръдките му.

Събудих се и дълго се чудих кой кой е бил в съня ми – баба ми Неда ли ми е баба, или аз съм нейн дядо, защото аз, аз съм на деветдесет?
Разказах този сън с удоволствие, защото в него се преплитат и споменът, и мечтата.

д-р Иван Пачников